Юрий Томин - магьосник, разхождал се из града. Юрий Томиншел из града магьосник Разхожда се из града магьосник авто

1929–1997

Накратко за автора

Юрий Генадиевич Томин (истинско име - Кокош) е роден през 1929 г. във Владивосток. По-късно семейството се премества в Ленинград. Момчето беше на 12 години, когато започна Великата отечествена война.

Той е евакуиран в Сталинград, след това в Горки. Тук той учи в училище, след това в професионално училище. Едва през 1945 г. Томин се завръща в Ленинград. Отново училище - 10 клас.

След като прочете в списание разказ за моряк на дълги разстояния, Томин реши да влезе във Висшето военноморско училище. След като учи една година, той осъзна, че вятърът на романтиката го е докарал на грешното място. Плаването е утъпкана писта. Исках нещо необичайно, вълнуващо ума и въображението. И Томин се премества във физическия факултет на Ленинградския университет, който завършва през 1952 г. със специалност геофизик.

Томин даде три години на Далечния север: Туруханск, Игарка, Средна Тунгуска, Верхняя Тунгуска, Йенисей ... Търсачки на дълги разстояния, трудни експедиционни дни: прекарване на нощта на гола земя, много дни ходене и ски, пот, студ , умора, комари ...

Именно там, в атмосфера на усилена интензивна работа, заобиколена от сурови мълчаливи хора, се развиват житейските му принципи: смелост, честност, лоялност към дълга, другарство, което по-късно формира моралната основа на бъдещите творби на писателя.

Юрий Томин става шеф на геофизичната партия, постъпва в аспирантура и през 1955-1959г. преподава в университета.

Първата му книга "Приказката за Атлантида" е написана през 1959 г. Героите на историята са сибирски момчета, мечтатели и романтици, увлечени от красива легенда и тръгнали в търсене на необикновена държава - Атлантида.

Втората книга на писателя е сборникът "Диамантени пътеки" (1960). Това са истории за преки и смели хора, за чест, лоялност, преданост към дълга.

В работата си Юрий Томин се стреми да намери най-краткия и надежден път към душата на млад читател, да разговаря с него за сериозни, жизненоважни неща по вълнуващ начин, без лекции и скучни учения.

Ето защо, след първите две книги, написани по реалистичен начин, авторът се насочва към друг тип разказ - т. Нар. Нефантастична фантастика (разказът „Борка, аз и невидимото“, 1962; „Магьосник“ разходка из града ", 1963;„ Сега всичко е обратно ", 1968;„ Въртележки над града ", 1979;„ A, B, C, D, D и други ", 1982).

Същността на този повествователен маниер е, че в него приказната фантастика не поглъща изцяло реалността, а присъства само под формата на магически елемент. Благодарение на него се създават определени ситуации, в които обикновеният живот се появява от необичаен ъгъл на гледане, обръща се към читателя с неговите непознати аспекти и характерите на героите се разкриват от много особена страна.

Най-доброто произведение на Юрий Томомин - приказката „Един магьосник разхождаше града“ - принадлежи към този жанр. В него ролята на прекрасен елемент се играе от кутия с магически мачове, която случайно е открита от героя на историята, четвъртокласника Толик Рижков. Струва си да се счупи един - и всички негови желания се сбъдват. Читателят, преминал през цяла поредица изпитания с героя, преживял срам, страх, ужас, осъзнава в крайна сметка, че нищо на света не се предлага безплатно, без усилия и умствени разходи.

И ако това се случи, то това не носи щастие и много скоро започва да тежи върху вас, разрушавайки предишния ви живот и скъпи отношения със семейството и приятелите ви.

Творбите на Юрий Томомин са написани през 60-70-те години. миналия век, но интересът към тях не отслабва и до днес. Умни, забавни, завладяващи, неговите разкази помагат на младия читател да разбере по-добре себе си и околните, преподава на доброта, отзивчивост, съпричастност, способност да усеща чуждото нещастие като свое.

Част първа
Малки чудеса

Полицаите много обичат децата. Всички знаят това. Те обичат не само децата си, но и всички подред, безразборно. Не ми вярвайте - гледайте детски филми. Във филмите полицията винаги се усмихва на децата. И те поздравяват през цялото време. Щом пазачът вижда момчето, той веднага изоставя бизнеса си и се втурва да го поздрави. И ако види момичето, той също се втурва. Вероятно не му пука - момче или момиче. Основното нещо е да имате време за поздрав.

Ако някой попадне на полицай, който не се усмихва или поздравява, това е фалшив полицай.

И все пак е добре, че понякога се срещат фалшиви полицаи.

Има един такъв в Ленинград. И ако не беше той, тогава нищо не би се случило с Толик Рижков ...

И това се случи.

Толик тръгна по алеята.

До него на тротоара бавно караше жълта Волга. От високоговорителите, монтирани на покрива на Волга, оглушителният и радостен глас на диктора профуча отсреща: „Граждани, спазвайте правилата за движение! Неспазването на тези правила често води до инциденти. Наскоро на Московски проспект гражданинът Рисаков се опита да пресече пътя на автомобила отпред. Шофьорът нямал време да спира, а гражданинът Рисаков бил блъснат от кола. Той е откаран в болницата със счупен крак. Граждани, помнете: неспазването на правилата за движение води до произшествия ... "

Толик тръгна до Волга и през страничното стъкло видя лейтенант на милицията с микрофон в ръце. Лейтенантът беше млад и някак много чист. Странно беше, че имаше толкова оглушителен глас, дори по радиото.

Толик внимателно, доколкото се виждаше отпред, оглеждаше тротоара, опитвайки се да отгатне къде всичко това се случи с гражданина Рисаков. Но беше невъзможно да се отгатне. Колите се търкаляха в двете посоки, една след друга. Голям самосвал, пръскащ гуми по асфалта, бързо изоставаше от капризния Москвич и двамата, изсумтявайки презрително, бяха застигнати от тежка черна Чайка. И всички те преминаха, може би, над мястото, където "наскоро" лежеше небрежният Рисаков ...

„Ами ако се беше случило не„ наскоро “, а сега! - помисли си Толик. - Само колата да обиколи Рисаков ... И - така че да се блъсне в трамвая ... Но само така, че шофьорът да остане непокътнат ... И трамвайът - дерайлира ... Но - така че пътниците всички остават непокътнати ... И движението по цялата улица - спряно ... И тогава би било невъзможно да се премине улицата ... И не бих ходил на училище ... "

Толик спря и започна да оглежда пешеходците, които пребягаха през улицата, ловко избягвайки колите.

Жълтата Волга отиде далеч напред. Толик я погледна предпазливо и също изтича. Той се наведе между два автобуса, пропусна трамвая, линейката и излетя на тротоара пред пекарната. Толик се канеше да отиде до вратата и изведнъж видя полицай точно пред себе си. Той се изправи и погледна Толик. Не поздрави и не се усмихна.

"Е, ела тук", каза полицаят.

- За какво? - измърмори Толик.

- Давай давай.

Вкопчен с чорапите за асфалта, Толик се приближи.

- Обясниха ли ви в училище как да пресечете улицата? - попита полицаят.

"Не ни обясниха", каза Толик за всеки случай.

- Знаете ли сами къде можете да преминете улицата?

- Трябва да отида до пекарната - тихо каза Толик.

Полицаят мълчеше.

- Бързах ...

Полицаят мълчеше.

- Майка ми е болна - каза Толик по-уверено. - И изобщо никога не ходя на училище. Грижа се за майка си. Просто нямам време да ходя на училище.

- От какво е болна? - попита полицаят.

- Тя има рани ... - каза Толик и въздъхна. - От снаряди ... и от бомби ... и от куршуми ... Тя се биеше отпред. Преди беше леко болна, но сега - всеки ден. И татко също е в болницата. Той работи в полицията. Неговите престъпници бяха ранени.

- Каква е фамилията? - попита полицаят с глас, който вече не беше скучен.

- Павлов.

- Изглежда съм чувал за това - каза полицаят, след като се поколеба. - Значи, нямате време да ходите на училище?

- Въобще няма време ... - въздъхна Толик.

- Е, тичай към пекарната си.

Обезсърчен, Толик бавно тръгна към вратата. Изглеждаше много тъжен. В пекарната Толик също вървеше бавно между гишетата, разбъркваше краката си, прегърбен и си мислеше, че вероятно много хора забелязват колко нещастен изглежда, и предполагат, че майка му е болна, а баща му е ранен от престъпници.

Спускайки хляба в торбата и почти го влачейки по пода, Толик напусна пекарната. Полицаят стоеше на същото място. Той все още не поздрави и не се усмихна, но леко кимна с глава. Толик поклати глава. Сега той не се страхуваше ни най-малко от полицая.

Преди да пресече улицата, Толик погледна наляво. Той стъпи на тротоара и погледна надясно. И в този момент видях Мишка Павлов. Мишка изтича право към него и извика по цялата улица:

- Парченца! Анна Гавриловна ни каза да дойдем на училище един час по-рано днес!

Толик се обърна от Мишка, сякаш Мишка викаше на някой друг. Но Мишка се сблъска с него и отново извика в ухото му:

Толик, без да обръща внимание на Мишка, погледна полицая. Вече не стоеше на едно място, а бавно тръгна право към тях.

Тихо, встрани Толик се движеше по тротоара. Полицаят тръгна по-бързо. И тогава Толик се втурна да бяга възможно най-бързо.

Мишка с отворена уста стоеше там, гледаше полицая и Толик да бягат от него, а също се втурваше след тях.

Толик хукна, без да види нищо. Ако в този момент му се беше появила кола, сигурно щеше да я прегази. Ако имаше река по пътя, той, разбира се, щеше да прескочи реката.

Той тичаше с всички сили, защото няма нищо по-лошо на света от бягството от полицай.

Мишка отдавна изостава, а Толик още не се е разпръснал както трябва. Вероятно полицаят все още не се е разпръснал. Той изтича далеч, но малко по малко го настигна.

Минувачите спряха на улицата. Изненаданите им лица проблясваха бързо покрай Толик, като светлини в метрото.

Най-лошото беше, че цялата улица сякаш спря и замръзна. Сякаш отвсякъде - отстрани и дори отгоре - всички гледаха Толик и мълчаливо го чакаха да падне. И в тази тишина се чу туп на ботуши на полицай.

Но е интересно, че в бягство Толик имаше време да помисли за нещо друго. И тъй като стъпваше бързо с крака и дишаше често, мислите му бяха много кратки. Нещо като това: „Ще избягам ... Не, няма да избягам ... Или може би ще избягам? ... Мечката видя ... Мечката няма да каже ... Мама няма да разпознае ... Анна Гавриловна спечели“ не разпознаваме ... Трябва бързо ... Никой няма да разбере ... И ако стреля? ... Тя няма право! ... "

Дрънкането на ботуши отзад се приближаваше. Толик се втурна към къщата и хукна към входната врата. Имаше друга врата към двора. Толик го отвори и в този момент ботушите на полицая издрънчаха по стълбите отзад. Толик затръшна вратата и я чу веднага да се отваря зад гърба му. Парченцата бяха уплашени. Тъкмо се канеше да спре, когато видя вляво няколко ниски къщи - гаражи. Между двете къщи имаше тесен процеп. Толик се хвърли в тази пролука и усети как нещо го грабна и го дръпна назад. Но след това той изскочи от пролуката и по някаква причина стана по-лесно да бяга.

Момчетата, претъпкани от другата страна на гаражите, не разбираха нищо. Видяха как нещо проблясва и нещо друго проблясва след него, а сега на двора стоеше полицай и като го гледаше, въртеше торба с питка в ръце. Постоя малко и отиде до портата. Момчетата го гледаха и отново започнаха да рисуват звезди на гаражните врати и да пишат с тебешир, че „Тоска + Вовка \u003d любов“.

И Толик дълго време не можеше да спре. Никой не тропаше зад него, но за всеки случай Толик изтича още четири ярда, изкачи се през някаква тръба, скочи от някакъв покрив и се озова в малък двор.

Едва сега разбра, че вече никой не го гони. Толик се огледа, търсейки врата или порта, през която да се излезе, но видя само гладки стени. Беше много странен двор. Високите стени - без прозорци и балкони - се издигаха, под самото небе. Дворът беше кръгъл като кладенец, а в средата му стоеше нещо голямо и кръгло, като тенекия.

Толик завъртя глава, опитвайки се да намери навеса, от който скочи, но навес нямаше.

В сградата имаше врата, която приличаше на тенекия. Толик го отвори и се озова в просторна стая. Беше много странна стая. От някъде отгоре, от невидим таван, сини топки бавно се спускаха една след друга. На самия под те блеснаха със синя светлина и излязоха, сякаш бяха пропаднали. Един по един, един по един плуваха отгоре надолу и се пръскаха, осветявайки всичко наоколо с трептяща светлина.

Тогава той видя момчето.

Момчето седеше на дълга маса. В единия край на масата стоеше куп кибритени кутии. Момчето взе една от кутиите, разгледа я внимателно и я постави на другия край на масата.

- Триста хиляди и един ... - каза той.

Толик се приближи. Момчето, без да гледа Толик, взе друга кутия.

- Триста хиляди две ...

- Хей, какво правиш тук? - попита Толик.

- Триста хиляди три ... - каза момчето.

- Как да изляза оттук? - попита Толик. - Къде е портата?

- Триста хиляди и четири ... - каза момчето.

На парченца се почувства неспокойно. Той дори си помисли, че това не е живо момче, а някакъв електрически, като робот, който Толик е гледал във филма „Планетата на бурите“. Там робот, който приличаше на човек, ходеше на два крака и дори говореше с тракащ, сякаш железен глас.

Толик протегна ръка до рамото на момчето и веднага я дръпна назад, сякаш се страхуваше, че ще бъде ударен с токов удар.

- Триста хиляди и пет ... - каза момчето.

Толик започна да се ядосва. Той не беше робот, а жив човек. И така той знаеше как да се ядоса. И както знаете, дори най-добрият и най-електрическият робот не може да направи това.

- Триста хиляди и шест ... - каза момчето.

Толик почувства, че вече не е просто ядосан, а направо ядосан.

- Триста хиляди и седем ... - каза момчето.

Толик почувства, че вече не е просто ядосан, а направо избухва от гняв.

- Триста хиляди и осем ... - каза момчето.

„Добре - помисли си Толик. - Сега ще млъкнеш с мен. Толик протегна ръка и прокара длан по гърба на момчето, опитвайки се да намери бутона, който го изключва. Гърбът беше топъл и никак не железен.

- Триста хиляди и девет ... - каза момчето, вдигна глава и погледна Толик със странни сини очи.

- Глух ли си ?! - извика Толик. - Може да сте глухи, а?

„Чувам всичко“, отговори момчето. - Триста хиляди десет ...

- Сега ще го получите от мен! - бесен беше Толик. - Ще ви покажа как да дразните. Ще ви покажа триста хиляди! Ще го получите два пъти, след което ще разберете къде са триста хиляди!

"Не ме безпокойте", каза момчето. - Виждате ли - току-що започнах нова хиляда.

- Не ме интересува - нова хиляда или нов милион! - каза Толик. И изведнъж той спря, виждайки как при думата „милион“ очите на момчето светнаха със синя светлина.

Изведнъж Толик загуби целия си гняв. Изведнъж си помисли, че всичко е много странно: двор без порти и стая без прозорци, и няколко хиляди, и това момче, макар и не електрическо, но вероятно лудо. И щом се замисли, отново се уплаши.

- Милион ... - повтори момчето. - Това е най-важното нещо на света. Но е толкова трудно ... Имам много малко време. Но ако знаете около милион, мога да говоря с вас за две минути. И тогава си тръгвате. Добре?

- Мога да си тръгна сега; покажи ми къде е портата - каза Толик.

- Не знам ... - въздъхна момчето. - Защо ни трябва порта? Изобщо не ми трябват. Трябва да взема милион.

- Какви милиони?

- Милион кутии. Точно милион. И тогава ще имам повече от всеки на света.

- Защо ви трябват толкова много? - попита Толик.

- Така че ще имам повече от всеки друг на света.

- И какво от това?

- Това е всичко - каза момчето. - Повече от всеки друг на света! Разбираш ли?

- Разбирам - послушно отговори Толик.

Нищо не разбра. Просто се страхуваше да мълчи. Ако спре да говори, момчето отново ще започне да брои кутиите и тогава ще стане още по-страшно.

- А колко вече сте написали? - попита Толик.

- Триста хиляди десет.

- Страхотен! - каза Толик, опитвайки се да покаже, че не се страхува. - Набрах - и добре. А сега да отидем в двора, а ти ми покажи къде е портата. Знаете ли, избягах от полицай ... О, и бягах страхотно! Но вие също сте страхотни: колко кутии сте събрали. Можете ли да ми покажете къде е портата сега?

- Защо ми трябва порта? ... - каза момчето тъжно. - Трябва ми милион кутии. Тогава те ще ми стигнат за цял живот.

- За какъв живот? - попита Толик и, като взе кутията, я обърна в ръцете си. - Обикновена кутия. Защо ти трябва за цял живот?

Но щом Толик докосна кутията, момчето скочи от масата и очите му отново проблеснаха със странна синя светлина.

- Не докосвайте! Той извика. - Това не е твое! Това са всичките ми кутии. Махай се оттук! Две минути вече приключиха. Махай се! Оставете кутиите!

Толик се отдръпна от масата. Искаше да се обърне и да избяга, но очите на лицето на момчето пламваха все повече и повече, те ставаха все по-сини и прозрачни, а Толик отстъпваше и отстъпваше, но не можеше да се обърне, сякаш се страхуваше, че ще бъде намушкан с нож в гърба.

Толик се оттегли и масата му се струваше все по-рядко. Малка фигура на момче, подобно на играчка, скачаше и бушуваше около масата. Тя размаха тънките си ръце и заплаши с юмруци с размер на грахово зърно. И на лицето й като две звезди блеснаха две студеносини светлини.

- Оста-а-ав кутия-о-ок! .. - далечен глас достигна до Толик.

Гласът сякаш го бутна. Толик затвори очи и се втурна да бяга, без да различава пътя. Няколко стени и къщи проблясваха покрай него. Тогава улиците и градовете започнаха да трептят. Тогава, вече отдолу, плуваха реки и планини. Слънцето бързаше по празното тъмно небе. Но след това слънцето изчезна: всичко наоколо се сля в една сива ивица, безшумно отнесено назад.

„Вероятно сънувам“, помисли си Толик. - Видях тъмно небе ... Значи вече е нощ и аз спя ... Трябва да се събудим. Трябва да опитате да движите ръката си и тогава веднага ще се събудите ... "

Толик раздвижи ръката си и отвори очи.

В синьото небе, сякаш залепено, слънцето замръзна. Никога другаде не бързаше. И улицата беше същата. И пекарна. Загледан в Толик, същият полицай се приближи. А Мишка Павлов застана до него и извика:

- Самата я видях! Сама го каза!

„Още не съм се събудил“, помисли си Толик. - Вероятно е мръднал ръката си зле. В края на краищата се случва така: мислите, че сте будни, но всъщност все още спите и насън виждате, че сте се събудили. "

Толик отново дръпна ръката си. Нещо шумолеше, удряше в юмрука му. Толик разтвори юмрук и погледна надолу. В дланта му лежеше кибритена кутия. Той беше истински.

И Мечока беше истински, защото извика още по-силно:

- Глух ли си? Донесете хляба си у дома и бягайте на училище!

А полицаят беше истински. Той хвана Толик за ръка и каза:

- Ако сте се научили да лъжете от тази възраст, какво ще израсте от вас? Е, повторете, от какво е болна майка ви?

Толик мълчеше. И Мишка, въпреки че още нищо не разбираше, все пак реши да се застъпи за приятеля си. Той се намръщи и погледна строго полицая.

- Майка му изобщо не е болна. Защо я наричаш болно име? Тя е напълно здрава.

- Така ми се струва - отговори полицаят и дръпна Толик за ръкава. - Ела с мен, момче.

Когато човек върви по улицата до полицай, на всички е ясно, че го водят в полицейското управление. И когато го водят, е ясно, че той не е направил нищо добро. Най-вероятно той е счупил прозорец, или се е сбил, или е откраднал нещо.

Толик тръгна по улицата до полицай и му се стори, че всички минувачи го гледат. Разбира се, те мислеха, че той е счупил прозорец, сбил се е или е откраднал нещо. И Толик се страхуваше да срещне някой, когото познаваше.

А минувачите гледаха с любопитство Толик и по някаква причина се усмихваха. Толик особено не харесваше един дебелак. Не само той беше дебел! Той не само носеше разкопчано, дебело куфарче, пълно с мазни портокали под мишница! Дори не беше достатъчно, че той започна да се усмихва на почти сто метра преди Толик! Той също каза, минавайки покрай:

- За какво е отнето, другарю бригадир? Пусни. Майка му чака.

И той се засмя, много доволен от дебелата си шега.

Бригадирът изсумтя нещо непонятно. И Толик си помисли: „Добре е, ако сега заведат този дебелак в полицията. И щяха да вземат портокалите. И той щеше да седне зад решетките, да плаче и да поиска да бъде освободен. А у дома дебелите му деца щяха да седят до прозореца и да плачат, защото никой никога няма да им донесе портокали през живота си. "

Дебелият вече беше преминал, а Толик все още го гледаше. Изведнъж ще се случи чудо, а дебелия все пак ще бъде отведен. Толик наистина искаше това. И когато наистина го искате, тогава може да се случи чудо ... Сега той ще премине през пътя и ще го пресече неправилно - малко вдясно или малко вляво от белите ивици на асфалта, или ще го направи следвайте червена светлина. След това - свирката и ... дебелите деца никога няма да получат портокали.

Междувременно дебелият стигна до ръба на тротоара и ... Чудо! Чудото, за което Толик мечтаеше, се случи! Дебелият прекоси улицата право по белите ивици. И тогава всичко беше както трябва. Но той влезе в ЧЕРВЕНАТА светлина! Ето го, чудо, което винаги може да се случи, ако наистина го искате!

Но се оказа, че е излязла само половината от чудото. Втората, основната половина не се получи. Напразно Толик изчака свирката. Дебелецът спокойно прекоси улицата и се промъкна през вратата на хранителния магазин. И никой не подсвирна. И Толик се почувства наранен до сълзи.

И този, който трябваше да вземе дебелия, точно в този момент нежно бутна Толик отзад и каза:

- Не се бави, момче, не се бави. Трябва да се върна на поста си.

За трети път попадна Мишка Павлов. Всеки път тичаше напред и отминаваше, намигвайки лявото си око. С целия си поглед Мишка се опита да покаже, че двамата с Толик са едновременно. Но Мишка, разбира се, не можа да помогне. Дори фактът, че след като е отишъл на безопасно разстояние, е направил лица или отзад на полицай, или в минаващ автобус.

Близо до полицията Мишка изоставаше и Толик се чувстваше напълно тъжен. Заедно беше някак по-забавно.

В полицейския участък капитанът седеше зад преградата и пишеше нещо в дебело списание. Като видя Толик и бригадира, той се ухили:

- Защо ти, Софронов, доведе детето? Забравихте ли, че имаме детска стая в ремонт?

- Да, забравих, другарю капитане - каза бригадирът.

- А може би не сте забравили, а просто сте уморени да стоите на поста? Решихте ли да се разходите?

- Навън е време, другарю капитане - каза бригадирът. - Не е зима. Сега е удоволствие на улицата. Но момчето, другарю капитане, е много странно. От една страна, той казва: майка му е починала на фронта ...

"Тя не умря", възрази Толик едва чуто. Но никой не го чу.

„От друга страна - продължи бригадирът, - баща ми, казва той, е бил ранен от престъпници. И самият той, между другото, не казва истината. Това и приятелят му го потвърдиха. Как се казва приятел? - обърна се бригадирът към Толик.

- Павлов ... - съвсем тихо каза Толик.

- Това е - каза бригадирът. - И той самият, между другото, също се наричаше Павлов. И той минава през пътя, където си поиска.

Изслушвайки последните думи на бригадира, Толик потръпна и жално изсумтя. Едва сега той си спомни, че е дал на бригадира не своето, а фамилията на Мишкин. Какво наказание се дължи за това, той не знаеше, но, може би, най-малкият - затвор или в училище, те ще дадат две за поведение.

- Добре, другарю Софронов, вървете - заповяда капитанът. - Само не ми давайте вече детска градина тук и не се отказвайте от гладуването за нищо! Сервирайте не първия месец. Време е да свикнете. Ясно ли?

- Да сър! - каза бригадирът и си тръгна.

- Хайде, Павлов, обърни лицето си към мен - каза капитанът. - И моля, обяснете къде са ви научили да лъжете така.

- Защо ... лъжа ... - изпънка Толик.

- Защото ти не си Павлов. Нали?

- Какво е фамилията ми? - попита Толик.

„Ще ми кажете това сега.“

Капитанът, ухилен, погледна Толик и беше ясно, че все пак ще трябва да каже фамилията си.

- Рижков.

- Е, сега казваш истината. Това се вижда веднага, когато човек говори истината. Много добре! Кога майка ти заминава за работа?

- Към два часа - отговори Толик и триумфално погледна капитана.

Сега той със сигурност казваше истината и капитанът не можеше да го хване за нищо. Освен това, съдейки по изражението на лицето на капитана, той изобщо не възнамеряваше да вкара Толик в затвора.

- Към два часа мама отива на работа - повтори замислено капитанът и попита: - Този, който беше убит на фронта?

- Не съм казал, че са убили! - възмути се Толик. - Той измисли всичко. Казах, че е ранена и е вкъщи.

- Значи тя ходи на работа легнала? - попита капитанът.

Толик не каза нищо, само въздъхна. Какво има да се каже! Мама не беше отпред. И ако питате и за татко, това е много лошо нещо. Татко вероятно не е виждал нито един престъпник през живота си.

„Що се отнася до папата и престъпниците - каза капитанът, - по-добре да не говорим. Изведнъж ще излязат още неприятности. Нали?

Толик отново не каза нищо. Той вдигна ръка и притисна капачката към тила си, защото изведнъж му стана горещо.

- Какво има в ръката ти? - попита капитанът.

Толик разтвори юмрук и подаде на капитана кутия кибрит, за която отдавна беше забравил. Капитанът взе кутията, отвори я, извади една клечка кибрит и я обърна в ръцете си. Мачът беше някак странен - \u200b\u200bбез глава. Капитанът го счупи и го хвърли в пепелника.

- Пушите ли?

- Честно казано, не! - изплашено каза Толик. - Попитайте поне някого.

- Вярвам - каза капитанът. - Този път го правя. Обичаш да лъжеш, Рижков. Но не можете. Разбира се, вие знаете как да пресечете улицата както трябва. Но вие не го правите. Кажи ми бързо номера на училището и класа, в който учиш. Ще се обадя на директора. Или може би няма да се обадя, ако от този ден нататък ще се държите правилно.

- Няма да ... - изхлипа Толик.

- Така че ще видя дали ще или не. Кажете номера на училището си и бягайте у дома. И тогава мама вече си мисли, че сте изчезнали с питката.

Капитанът взе писалка и се приготви да запише училището на Толик. Но щом Толик отвори уста, зад вратите на отдела се чу шум, след това печат. Вратата се отвори и двама милиционери завлякоха в стаята един момък, който се мъчеше да се съпротивлява. Милиционерите с мъка го изтеглиха към бариерата, а той стана, клатушкаше се и избърсваше лилавото си лице с ръкава на сакото си.

- Пих водка в кафенето Ice Cream, - съобщи един от полицаите. - Донесено с него и излято от пазвата му.

- Какъв е вашият бизнес? - извика човекът и скъса сакото си. - Ако е пил, значи сам. Където искам, там пия! Може да пия от мъка.

- Тихо, гражданин Зайцев - спокойно каза капитанът. - Не сте дошли на гости на приятел, а в полицията. И пиян. И ние добре познаваме вашата скръб. Не искате да работите, отпуснете се и се напиете - това е цялата ви мъка. Ние просто не знаем откъде получавате пари за водка.

- Това е моя работа - неочаквано спокойно каза човекът. - Вие, граждански началник, бройте парите си. И моите в следващия свят ще бъдат отчетени.

- Може би - съгласи се капитанът. - Но фактът, че ви повярвахме, когато излязохте от затвора, вече е наша работа. Намерихте работа - три дни не работехте. Знаете ли, вие сте получили разрешение за пребиваване в града и вие само обезчестявате града. Уреждате, знаете ли, скандали и пиянство. Отидохте ли по старата пътека?

Той размаха абсурдно ръце, лицето му се изкриви. Милиционерите се приближиха до него. Толик си помисли, че сега ще се втурне към капитана и за всеки случай се отдалечи в ъгъла. Но човекът не бързаше никъде. Хвана яката на ризата си и леко я дръпна. Горният бутон излетя. После погледна странично към капитана и отново се дръпна. Следващият бутон отлетя.

- Спри да подреждаш пиесата, Зайцев! - каза капитанът. „Виждал съм това и преди.

- Да, аз ... - изхлипа човекът. - Може да си търся работа по цял ден. Може би затова пия, защото няма работа. Може би ръцете ми са в огън. Аз съм w-man! Разбрахте, шефе?

Капитанът се намръщи. Той механично извади кибритената клечка от кутията, счупи я и я хвърли на масата.

- Слушай те, Зайцев - ти не си човек, а гълъб. Бих искал да станеш такъв гълъб. Да, не работи ...

И тогава се случи нещо, което никога не се беше случвало в нито едно полицейско управление. Преди капитанът да има време да довърши изречението си, нещо пламна в средата на стаята и веднага се превърна в сива вихрушка. Топла въздушна вълна удари Толик в лицето. Той затвори очи и когато отвори очи, видя, че на мястото, където току-що беше застанал Зайцев, няма никой.

И двамата полицаи погледнаха празното място.

Капитанът скочи от масата и замръзна с широко отворени очи.

И точно в тази секунда бял гълъб се издигна от пода. Той се хвърли из стаята, блъскайки главата си в прозорците и вратата, отчаяно пляскайки с криле, стреляйки от стена на стена, докато случайно не влетя право в прозореца и, подхлъзвайки се между решетките на решетката, се озова на улицата . През прозореца се видя как той се издигна нагоре и изчезна.

Капитанът объркано погледна в ъгъла. Толик стоеше там.

- Вашият гълъб?

Капитанът изскочи иззад преградата и хукна към полицаите.

- Къде е задържаният ?!

- К-к-изглежда ... о-о-ходи ... - заекваше един от полицаите.

- Настигам! - извика капитанът. - Настигнете веднага!

- Е-е-е ... - отговори вторият полицай и тримата, заедно с капитана, избягаха на улицата.

Толик огледа стаята със страх от ъгъла си. Никога преди не е преживявал толкова много приключения за една сутрин. Отначало той дори не си помисли, че сега може спокойно да си тръгне и капитанът никога няма да узнае номера на училището си. Толик се страхуваше да помръдне. Кой знае ... Може би трябва да се движите - и полицаите и пияният Зайцев отново ще се появят в стаята. Всичко може да се случи днес. Толик погледна към прозореца. Може би това все още е мечта? Не се ли случва човек да сънува полицаи, гълъби, пияници и дори момчета със странни сини очи? Случва се. Разбира се. Но защо на една от решетките на решетката извън прозореца има залепнало и треперещо бяло перо? Точно на нивото на прозореца, в който гълъбът излетя навън. И каква е тази купчина парцали на пода точно до бариерата?

Накрая Толик реши да напусне своя ъгъл. Внимателно, настрани, той се приближи до бариерата. Дрехите лежаха на пода. Отгоре имаше яке, под него надничаха два панталона. Маншетите на ризата стърчаха от ръкавите на якето. Беше дрехите на Зайцев. Тя лежеше така, сякаш все още запазва формата на човешко тяло. Изненадващо е, че полицията не я забеляза. Сигурно бърза.

Юрий Генадиевич Томин

Един магьосник вървеше из града

Приказка, в която се случват чудеса

Юрий Генадиевич Томин (истинско име - Кокош) е роден през 1929 г. във Владивосток. По-късно семейството се премества в Ленинград. Момчето беше на 12 години, когато започна Великата отечествена война.

Той е евакуиран в Сталинград, след това в Горки. Тук той учи в училище, след това в професионално училище. Едва през 1945 г. Томин се завръща в Ленинград. Отново училище - 10 клас.

След като прочете в списание разказ за моряк на дълги разстояния, Томин реши да влезе във Висшето военноморско училище. След като учи една година, той осъзна, че вятърът на романтиката го е докарал на грешното място. Плаването е утъпкана писта. Исках нещо необичайно, вълнуващо ума и въображението. И Томин се премества във физическия факултет на Ленинградския университет, който завършва през 1952 г. със специалност геофизик.

Томин даде три години на Далечния север: Туруханск, Игарка, Средна Тунгуска, Верхняя Тунгуска, Йенисей ... Търсачки на дълги разстояния, трудни експедиционни дни: прекарване на нощта на гола земя, много дни ходене и ски, пот, студ , умора, комари ...

Именно там, в атмосфера на усилена интензивна работа, заобиколена от сурови мълчаливи хора, се развиват житейските му принципи: смелост, честност, лоялност към дълга, другарство, което по-късно формира моралната основа на бъдещите творби на писателя.

Юрий Томин става шеф на геофизичната партия, постъпва в аспирантура и през 1955-1959г. преподава в университета.

Първата му книга "Приказката за Атлантида" е написана през 1959 г. Героите на историята са сибирски момчета, мечтатели и романтици, увлечени от красива легенда и тръгнали в търсене на необикновена държава - Атлантида.

Втората книга на писателя е сборникът "Диамантени пътеки" (1960). Това са истории за преки и смели хора, за чест, лоялност, преданост към дълга.

В работата си Юрий Томин се стреми да намери най-краткия и надежден път към душата на млад читател, да разговаря с него за сериозни, жизненоважни неща по вълнуващ начин, без лекции и скучни учения.

Ето защо, след първите две книги, написани по реалистичен начин, авторът се насочва към друг тип разказ - т. Нар. Нефантастична фантастика (разказът „Борка, аз и невидимото“, 1962; „Магьосник“ разходка из града ", 1963;„ Сега всичко е обратно ", 1968;„ Въртележки над града ", 1979;„ A, B, C, D, D и други ", 1982).

Същността на този повествователен маниер е, че в него приказната фантастика не поглъща изцяло реалността, а присъства само под формата на магически елемент. Благодарение на него се създават определени ситуации, в които обикновеният живот се появява от необичаен ъгъл на гледане, обръща се към читателя с неговите непознати аспекти и характерите на героите се разкриват от много особена страна.

Най-доброто произведение на Юрий Томомин - приказката „Един магьосник разхождаше града“ - принадлежи към този жанр. В него ролята на прекрасен елемент се играе от кутия с магически мачове, която случайно е открита от героя на историята, четвъртокласника Толик Рижков. Струва си да се счупи един - и всички негови желания се сбъдват. Читателят, преминал през цяла поредица изпитания с героя, преживял срам, страх, ужас, осъзнава в крайна сметка, че нищо на света не се предлага безплатно, без усилия и умствени разходи.

И ако това се случи, то това не носи щастие и много скоро започва да тежи върху вас, разрушавайки предишния ви живот и скъпи отношения със семейството и приятелите ви.

Творбите на Юрий Томомин са написани през 60-70-те години. миналия век, но интересът към тях не отслабва и до днес. Умни, забавни, завладяващи, неговите разкази помагат на младия читател да разбере по-добре себе си и околните, преподава на доброта, отзивчивост, съпричастност, способност да усеща чуждото нещастие като свое.

Част първа

Малки чудеса

Полицаите много обичат децата. Всички знаят това. Те обичат не само децата си, но и всички подред, безразборно. Не ми вярвайте - гледайте детски филми. Във филмите полицията винаги се усмихва на децата. И те поздравяват през цялото време. Щом пазачът вижда момчето, той веднага изоставя бизнеса си и се втурва да го поздрави. И ако види момичето, той също се втурва. Вероятно не му пука - момче или момиче. Основното нещо е да имате време за поздрав.

Ако някой попадне на полицай, който не се усмихва или поздравява, това е фалшив полицай.

И все пак е добре, че понякога се срещат фалшиви полицаи.

Има един такъв в Ленинград. И ако не беше той, тогава нищо не би се случило с Толик Рижков ...

И това се случи.

Толик тръгна по алеята.

До него на тротоара бавно караше жълта Волга. От високоговорителите, монтирани на покрива на Волга, оглушителният и радостен глас на диктора профуча отсреща: „Граждани, спазвайте правилата за движение! Неспазването на тези правила често води до инциденти. Наскоро на Московски проспект гражданинът Рисаков се опита да пресече пътя на автомобила отпред. Шофьорът нямал време да спира, а гражданинът Рисаков бил блъснат от кола. Той е откаран в болницата със счупен крак. Граждани, помнете: неспазването на правилата за движение води до произшествия ... "

Толик тръгна до Волга и през страничното стъкло видя лейтенант на милицията с микрофон в ръце. Лейтенантът беше млад и някак много чист. Странно беше, че имаше толкова оглушителен глас, дори по радиото.

Толик внимателно, доколкото се виждаше отпред, оглеждаше тротоара, опитвайки се да отгатне къде всичко това се случи с гражданина Рисаков. Но беше невъзможно да се отгатне. Колите се търкаляха в двете посоки, една след друга. Голям самосвал, пръскащ гуми по асфалта, бързо изоставаше от капризния Москвич и двамата, изсумтявайки презрително, бяха застигнати от тежка черна Чайка. И всички те преминаха, може би, над мястото, където "наскоро" лежеше небрежният Рисаков ...

„Ами ако се беше случило не„ наскоро “, а сега! - помисли си Толик. - Само колата да обиколи Рисаков ... И - така че да се блъсне в трамвая ... Но само така, че шофьорът да остане непокътнат ... И трамвайът - дерайлира ... Но - така че пътниците всички остават непокътнати ... И движението по цялата улица - спряно ... И тогава би било невъзможно да се премине улицата ... И не бих ходил на училище ... "

Толик спря и започна да оглежда пешеходците, които пребягаха през улицата, ловко избягвайки колите.

Жълтата Волга отиде далеч напред. Толик я погледна предпазливо и също изтича. Той се наведе между два автобуса, пропусна трамвая, линейката и излетя на тротоара пред пекарната. Толик се канеше да отиде до вратата и изведнъж видя полицай точно пред себе си. Той се изправи и погледна Толик. Не поздрави и не се усмихна.

"Е, ела тук", каза полицаят.

- За какво? - измърмори Толик.

- Давай давай.

Вкопчен с чорапите за асфалта, Толик се приближи.

- Обясниха ли ви в училище как да пресечете улицата? - попита полицаят.

"Не ни обясниха", каза Толик за всеки случай.

- Знаете ли сами къде можете да преминете улицата?

- Трябва да отида до пекарната - тихо каза Толик.

Полицаят мълчеше.

- Бързах ...

Полицаят мълчеше.

- Майка ми е болна - каза Толик по-уверено. - И изобщо никога не ходя на училище. Грижа се за майка си. Просто нямам време да ходя на училище.

- От какво е болна? - попита полицаят.

- Тя има рани ... - каза Толик и въздъхна. - От снаряди ... и от бомби ... и от куршуми ... Тя се биеше отпред. Преди беше леко болна, но сега - всеки ден. И татко също е в болницата. Той работи в полицията. Неговите престъпници бяха ранени.

- Каква е фамилията? - попита полицаят с глас, който вече не беше скучен.

- Павлов.

- Изглежда съм чувал за това - каза полицаят, след като се поколеба. - Значи, нямате време да ходите на училище?

- Въобще няма време ... - въздъхна Толик.

- Е, тичай към пекарната си.

Обезсърчен, Толик бавно тръгна към вратата. Изглеждаше много тъжен. В пекарната Толик също вървеше бавно между гишетата, разбъркваше краката си, прегърбен и си мислеше, че вероятно много хора забелязват колко нещастен изглежда, и предполагат, че майка му е болна, а баща му е ранен от престъпници.

Спускайки хляба в торбата и почти го влачейки по пода, Толик напусна пекарната. Полицаят стоеше на същото място. Той все още не поздрави и не се усмихна, но леко кимна с глава. Толик поклати глава. Сега той не се страхуваше ни най-малко от полицая.

Един от най-добрите примери за съветската градска приказка, която толкова много обичам. Има много примери за творби, преминали през поколение и оцелели през времето си. Без да се напрягате наистина, можете да си спомните най-запомнящите се. Това са Садовников с неговия уникален ключар, както и много прекрасни, а тук наистина вълшебни, истории на София Прокофиева и Валери Медведев, известен с "Баранкин", и Лев Давидичев, който написа най-реалистичните книги, но с много невероятни. Достатъчно е да си припомните великолепната шпионска история "Вдигнете ръце!" с огромен брой невъзможни ситуации в живота или генерал-лейтенант Самойлов, който веднъж изведнъж се озова в тялото на малко момче. Още „Верлиока“ от Каверин, още „Седем дни на чудесата“ от Мошковски, още ... но ще има много нетленни хора, ако се разровите из библиографиите. Всички те писаха за прекрасното и прекрасното, което нахлу в скучния ни живот.

В този достоен списък историята на Юрий Томин заема специално място. Историята на ученик, който по прищявка на съдбата получи възможността да създава неограничени чудеса и да изпълнява всякакви желания, се оказа доста трагична и ужасна и именно това се различава от повечето творения на всичко по-горе .

От само себе си се разбира, че безвъзмездно материализираното щастие няма да донесе нищо на собственика си, освен проблеми и вътрешни разправии. Така че те мислеха, че в СССР тази идея е популяризирана в масите и това е правилният начин. Алчност, егоизъм, егоизъм, постоянни лъжи - всички тези негативни черти на характера са изведени на преден план тук, показвайки до какво можете да достигнете, ако не знаете мярката на нищо.

От действително фантастичните елементи може да се припомни робот, който е станал по-човечен от създателя си, и остров, пълен с всемогъщи джаджи и невероятни машини.

От приказка - мачове, които изпълняват желанията. Идеята за получаване на нова порция магически кутии от последния мач е великолепна, защото ви позволява да обърнете самата идея, че мачовете трябва да бъдат защитени и похарчени разумно, тъй като броят на кутиите има своите граници. Точно от мисълта, че магията има граници, Момчето, собственикът на Острова от вчера, бавно полудяваше, преброявайки патологично останалите кибритени кутии, но поради очевидната си безчувственост и изкуственост, той така и не стигна до грандиозната идея, че можете възстановете цялото си снабдяване за миг. Това същество нямаше достатъчно въображение за това.

В бъдеще Томин ще напише много отлични книги за деца, преминавайки в края на творчеството от приказка към наистина социална фантазия за контакта на юноши с извънземни и сюжетни сблъсъци, които възникват оттук.

Но въпреки това тази история, според моето предубедено мнение, остава върхът на неговата работа.

Приказка, в която се случват чудеса

Част първа
МАЛКИ ЧУДОВЕ

1

Полицаите много обичат децата. Всички знаят това. Те обичат не само децата си, но и всички подред, безразборно. Не ми вярвайте - гледайте детски филми. Във филмите полицията винаги се усмихва на децата. И те поздравяват през цялото време. Щом пазачът види момчето, той веднага изоставя бизнеса си и се втурва да го поздрави. И ако види момичето, той също се втурва. Вероятно не му пука - момче или момиче. Основното нещо е да имате време за поздрав.

Ако някой попадне на полицай, който не се усмихва или поздравява, това е фалшив полицай.

И все пак е добре, че понякога се срещат фалшиви полицаи.

Има един такъв в Ленинград. И ако не беше той, тогава нищо не би се случило с Толик Рижков ...

И това се случи.

Толик тръгна по алеята.

До него на тротоара бавно караше синьо-червена Волга. От високоговорителите, монтирани на покрива на Волга, оглушителният и радостен глас на диктора се разнесе от другата страна на улицата:

„Граждани, спазвайте правилата за движение! Неспазването на тези правила често води до инциденти. Наскоро на Московски проспект гражданинът Рисаков се опита да пресече пътя пред колата. Шофьорът нямал време да спира, а гражданинът Рисаков бил блъснат от кола. Той е откаран в болницата със счупен крак. Граждани, помнете: неспазването на правилата за движение води до произшествия ... "

Толик тръгна до Волга и през страничното стъкло видя лейтенант на милицията с микрофон в ръце. Лейтенантът беше млад и някак много чист. Странно беше, че имаше толкова оглушителен глас, дори по радиото.

Толик внимателно, доколкото се виждаше отпред, оглеждаше тротоара, опитвайки се да отгатне къде всичко това се случи с гражданина Рисаков. Но беше невъзможно да се отгатне. Колите се търкаляха в двете посоки, една след друга. Голям самосвал, пръскащ гуми по асфалта, бързо изоставаше от капризния Москвич и двамата, изсумтявайки презрително, бяха застигнати от тежка черна Чайка. И всички те преминаха, може би, над мястото, където "наскоро" лежеше небрежният Рисаков ...

„Какво - помисли си Толик, - ако се беше случило не„ наскоро “, а сега! Само колата да обиколи Рисаков ... И - така че да се блъсне в трамвая ... Но само така, че водачът да остане непокътнат ... И трамвайът - дерайлиран ... Но - така че всички пътници да останат непокътнати . И движението по цялата улица спря ... И тогава щеше да бъде невъзможно да се премине улицата ... И не бих ходил на училище ... "

Толик спря и започна да оглежда пешеходците, които пребягаха през улицата, ловко избягвайки колите.

Синьо-червената Волга отиде далеч напред. Толик я погледна предпазливо и също изтича. Той се наведе между два автобуса, пропусна трамвая, линейката и излетя на тротоара пред пекарната. Толик се канеше да отиде до вратата и изведнъж видя полицай точно пред себе си. Той се изправи и погледна Толик. Не поздрави и не се усмихна.

Е, ела тук - каза полицаят.

За какво? - измърмори Толик.

Давай давай.

Вкопчен с чорапите за асфалта, Толик се приближи.

Обясниха ли ви в училище как да пресечете улицата? - попита полицаят.

Не ни обясниха - за всеки случай, каза Толик.

Знаете ли сами къде можете да преминете улицата?

Трябва да отида до пекарната - тихо каза Толик.

Полицаят мълчеше.

Бързах ...

Полицаят мълчеше.

Майка ми е болна - каза Толик по-уверено. - И изобщо никога не ходя на училище. Грижа се за майка си. Просто нямам време да ходя на училище.

От какво е болна? - попита полицаят.

Тя има рани ... - каза Толик и въздъхна. - От снаряди ... и от бомби ... и от куршуми ... Тя се биеше отпред. Преди беше леко болна, но сега - всеки ден. И татко също е в болницата. Той работи за полицията. Неговите престъпници бяха ранени.

Какво е фамилията? - попита полицаят с глас, който вече не беше скучен.

Изглежда съм чувал за това - каза полицаят, след като се поколеба. - Значи и вие нямате време да ходите на училище?

Няма никакво време - въздъхна Толик.

Е, бягайте във вашата пекарна.

Обезсърчен, Толик бавно тръгна към вратата. Изглеждаше много тъжен.

В пекарната Толик вървеше също толкова бавно между гишетата, разбъркваше краката си, прегърбваше се и си мислеше, че вероятно много хора забелязват колко нещастен изглежда, и предполагат, че майка му е болна, а баща му е ранен от престъпници.

Спускайки хляба в торбата и почти го влачейки по пода, Толик напусна пекарната.

Полицаят стоеше на същото място. Той все още не поздрави и не се усмихна, а леко кимна с глава. Толик поклати глава. Сега той не се страхуваше ни най-малко от полицая.

Преди да пресече улицата, Толик погледна наляво. Той стъпи на тротоара и погледна надясно. И в този момент видях Мишка Павлов. Мишка изтича право към него и извика по цялата улица:

Толик! Анна Гавриловна ни каза да дойдем на училище един час по-рано днес!

Толик се обърна, сякаш Мишка викаше на някой друг. Но Мишка се натъкна на него и отново му извика в ухото:

Самата я видях! Сама го каза!

Малки чудеса

Толик Рижков е прост четвъртокласник от Ленинград, който обаче не е чужд на отрицателните черти на характера - мързел, непочтеност, самохвалство и суета. Един ден Толик нарушава правилата за движение и като избягва от полицай, попада случайно в странен двор, от който няма изход. В средата на двора има малка сграда, в която Толик среща странно момче със студеносини очи, скрупульозно преброяващо кибритени кутии. Толик, опитвайки се да привлече вниманието му, небрежно поема един от тях

Че момчето неочаквано реагира агресивно и Толик, уплашен, някак си избягва от сградата и от мистериозния двор. След известно време той научава, че кутията е вълшебна и ако счупите кибрит и си пожелаете, то веднага се сбъдва. Толик започва да прави различни малки чудеса, но заради тях целият му живот се обърква, той се скарва с най-добрия си приятел Мишка Павлов (но по-късно се помирява с него) и всички хора около него вече не могат да общуват с него по същия начин като преди. В крайна сметка той вече не знае как да преодолее плетката от проблеми, която се е образувала в резултат на безмислено изпълнение на всичките му желания, но най-лошото предстои - странно момче със сини очи, което се оказва Магьосник, неочаквано се появява пред него. Той е много ядосан на Толик за глупостта на неговите желания и обявява, че го води със себе си. Случайно Магьосникът попада „под горещата ръка” на Мишка с кучето му Майда, тъй като Мишка, без да знае кой е пред него, говори неласкаво за физически слабия външен вид на Магьосника. В следващата секунда Толик, Мишка и Майда усещат, че летят във въздуха.

Чудесата неизбежно

Толик се събужда в залата на сграда, в която по-късно разпознава Двореца на пионерите. Излизайки навън, той открива още няколко сгради наблизо, една от които е Гостини двор. В същото време Толик се сблъсква с метален хуманоиден робот Goonies. От него и от магьосника, който тогава се появи, Толик научава, че се намира на остров, разположен в определено паралелно измерение, което се нарича вчера. Островът е пълен с различни забавления и удоволствия, под формата на атракции, ресторанти и магазини, но единствените хора на острова са Магьосникът, Толик и Мишка, без да броим Майда и Гуни. Магьосникът съобщава на Толик, че трябва да забрави Мишка, защото Мишка вече не е негов приятел, неговият приятел е Магьосникът и той може да даде на Толик голяма част от онова, което Мишка не може да му даде (разбира се, за сметка на кибритени клечки). Магьосникът също така обяснява на Толик, че по едно време го е харесвал заради всички негативни качества на характера му, а именно завистта и ласкателствата, тъй като Магьосникът вярва, че неговият приятел трябва да е този, който ще му завижда през цялото време (в края на краищата , с магия с кибрит може да си пожелае всичко). Тъй като Магьосникът не контролира движенията на Толик из острова, момчето започва да се скита самостоятелно в опит да намери Мишка. Той е придружаван мълчаливо от Goonies, в която, както установява Толик, има само една програма: Толик може да отиде където си поиска и да прави каквото си иска, но не може да отиде там, където е държан Мишка.

Докато изследва острова, Толик забелязва куп глупости в благословиите, които Магьосникът е измислил: в парка за отдих пешеходната пътека се движи сама и във всяка посока, където Толик иска да отиде; на плажа има редица въдици, но риболовът е безполезен, тъй като самата риба е готова да скочи на брега; плуването няма смисъл, защото е невъзможно да се удавите във водата от вчера; и когато Толик идва на кея, всички стоящи там лодки тръгват сами. Междувременно Беър е затворен в стая на един от горните етажи във висока сграда на брега. От прозореца си, гледайки към океана, той забелязва, че линията на хоризонта е разположена много близо до брега, сякаш водната повърхност се откъсва някъде. Всеки път, когато Магьосникът влезе в стаята му, той си пожелава Мишка и Майда да не могат да му причинят щети. Магьосникът изисква от Мишка да му се извини и дори обещава да го пусне у дома в този случай, но Мишка отказва. Първо, той няма да изостави Толик (въпреки че Магьосникът се опитва да го убеди, че Толик отдавна е безразличен към него), и второ, той чувства, че Магьосникът лъже и няма да го пусне никъде.

Толик сяда на една от лодките и решава да напусне острова. След известно разстояние Гуни заявява, че Толик не може да плува по-нататък, и се опитва да откъсне ръцете си от волана. Толик крещи от болка и Гуни изведнъж го пуска. Осъзнавайки, че Goonies е програмиран да не причинява никаква болка на Толик, Толик започва непрекъснато да казва, че го боли много, благодарение на което лодката отплава напред. След известно време Толик започва да забелязва странно подуване на водата напред и след това градът му се появява от празнотата за известно време, но след това лодката автоматично отстъпва и отвежда Толик при Вълшебника. Съветникът упорито пита Толик какво е видял, а Толик, подозирайки, че нещо не е наред, лъже, че не е видял нищо. Същата вечер магьосникът идва при Мишка и, неспособен да се сдържи, му разкрива тайна: светът от вчера е отделен от реалността от някакъв Дявол; ако плувате до Линията при залез слънце, можете да видите града, а ако плувате до зори, можете да преплувате Линията. Малко по-късно през нощта Толик, изобразявайки болка с думи, успява да научи от Дънс къде е Мишка. С помощта на робот той се качва в стаята на приятел и помага на него и Майда да се спуснат от там по въже.

Глупакът, който през цялото време следва Толик, вместо да използва въжето, просто минава през перваза на прозореца, пада на земята и нещо се счупва в него. Приятели тичат към кея, но след това Магьосникът се събужда и ги забелязва. Тъй като Магьосникът няма мачове с него, Толик, въпреки че Магьосникът е по-възрастен от него, успява да го изкриви, тъй като той, тъй като е много зависим от мачовете, е физически много слаб и го заключва в тоалетната. Той, Мишка и Майда се качват на една от лодките и отплават към Дявола. Счупените гъни бавно следват Толик, влизат във водата и постепенно изчезват в дълбините. Приближавайки се до Дявола, лодката този път отплава напред, но когато носът му премине Дявола, той внезапно изплува обратно - Магьосникът е свободен. След това Толик, Мишка и Майда скачат зад борда, падайки над Линията.

Те се оказват точно в средата на пътното платно на оживена улица и се появяват от нищото. Толик не изпитва радост от завръщането, тъй като вижда около куп последствия от своите желания. По-специално, майка му не му се кара за мистериозното изчезване (тяхното отсъствие не е останало незабелязано), тъй като по-рано Толик пожелал майка му да му позволи всичко. И въпреки че вече няма кутия с магически мачове и не може да поправи нищо, Толик случайно намира нито една клечка, която е паднала от кутията преди, и я счупва, като си пожелава всичко в живота на него, родителите и приятелите ще бъдат както преди, което се случва. Книгата завършва с послеслов, в който авторът пише, че Магьосникът все още живее вчера (и всеки момент може да се върне в реалността, за да намери нов приятел и да отмъсти на Толик) и че Толик ще се разхожда наоколо дълго време из улиците и уплашено изплашено всеки път, когато човек се приближи към него със студеносин отблясък на алчност в очите.