"Среща", анализ на историята на Зошченко. Оригиналността на езика на историите m

Творчество Михаил Михайлович Зошченко самостоятелен север. Той направи създателя на оригиналния компактичен роман, продължавайки в новите исторически условия на традицията на Гогол, Лесков, ранен Чехов. Зошченко създаде своя собствена, напълно уникален HU-деликатен стил. Разцялостта на таланта на Пиза-Тел попада в двадесетте години. Основата на Зошчен-кка Изложение на двадесетте години е дължината на Юмо-Рида. Авторът пише за пиянство, за жилищните дела, за губещите, обидени от съдията. Той доминира в мотива на бедствието, живота на глупостите, някаква трагична киселина, непоследователност с темпото, ритъма и духа на времето.

В историята "среща" герой говори за себе си, за инцидента, който той си спомни. На преден план човек е много доволен: "Аз ще ви разкажа от мрачен: много обичам хората." Но веднага заявява, че "не съм виждал незаинтересованите хора", като по този начин се отлагат просто казано.

Историята се извършва в разговорен стил. За него ха-развъдниците са кратки изречения, често разчленени, непълни: "И аз ходех, знаете, от Ялта в Алупка. Пеша. На магистралата "; - Тя все още беше миля. Задушени. Осветено по пътя. Така ли. Почивка. " Характерната черта на говорения стил е уводните думи и предложения: "Знаете ли", "знаете", "можете да се скезите", казват те: "Мисля, че" може ". Също така неразделна част от този стил е диалог.

Езикът на героите е наситен с просторен, "намален" лексикизъм, в реч има много граматични грешки: "Аз съм в мисъл", "през \u200b\u200bтази топлина не е дори красота в ума"; "Тук, ду-май, характеристиките, прикрепени," измити "," поднални "," установени "," живи ".

Може да разкаже много за човек. От героя на героя, ние разбираме, че имаме мъжкостност и не е много компетентно. Той иска да изглежда по-висок в очите на другите и собствените си. За да направите това, той консумира "красиви" думи: "ярка личност"; "С цялата си любов към хората," "Красота, можете да кажете незено"; "Ние се обръщаме от Па-Норама", "Милост", "много благородни от своя страна", "сърцето подсказва." Всички тези изрази са печати, нищо не е безполезно. Като показах съпътствуващ път към Алупка, човек вече е станал ярък човек? Оказва се: "Много благородни от своя страна." И всичките изкушения на "неземната красота", която твърди, че се възхищават на героя, също е само празни слоеве за него. И той мисли за приятел: топлина, изоставен път, на който боже боже, се запознайте с непознат. Нашият герой е страхлив, той избяга от момчето: "Ако мисля, живеем до Алупка."

Речта на героя е празна, лишена от съдържание. Кратка среща с пътуващия той нарича приятелство. Според него, момчето "много хубав човек око-продължи." Но добавя: "храна". Сякаш го прави красив човек. Думата "храна" се повтаря: "Цялата вечер си мислех за тази храна-Вика."

Езикът издава истинската същност на героя, тя отваря истинското си лице. Всъщност той не се доверява на никого, дори "ярка личност" - "- приятел-пътуващ:" Кой го познава - какви са мислите му, когато той направи незаинтересован бизнес. "Той мисли за това през цялото време. Той през цялото време Повтаря: "Кой го знае - и може би иска да пуши? Може би искаше да свети папидо-кожата? Така че бях бягал. Или може би беше скучен - търсех колеги трактор? Героят няма предварително да вярва дори сам: "Не мога да реша какво мислеше той."

Зосзогенковският герой иска да се справи с про-Греса, той набързо подпомага съвременните тенденции, а оттам и пристрастяването към модерните имена и политическата терминология, следователно желанието да одобри "пролетария" чрез сърфиране на земята, невежество, грубост. За нелепи слоеве, неправилен граматичен оборот, виждаме и жестове на герои, и нюанс на глас и психологическото му състояние и отношението на автора към това. Начинът на приказката, кратка изключително компресирана фраза, М. Зошченко постигна, че Друзи търси въвеждането на допълнителни артистични детайли.

Има време, но хората често обменят живота си на дреболии, ценят празни неща, живеят в малки интереси, не се доверяват на никого. Авторът призовава да се откаже от малкото зло, смачкване и смачкан живот.

Автобиографичната и научната история "преди изгрев" е конфесионална история за това как авторът се опита да победи меланхолия и страха от живота. Той смяташе за този страх с психичното си заболяване, а не на цялата особеност на таланта и се опита да преодолее себе си, вдъхновява детски весел мироглед. За това (както той вярваше, четенето на Павлова и Фройд) трябваше да се издигнат страховете на децата, да преодолеят тъмните спомени за младостта. И Зошченко, спомняйки си живота си, открива, че почти всичко се състои от впечатленията на мрачни и тежки, трагични и обвързващи.

В историята около сто малки глави, в която авторът просто премества мрачните си спомени: тук е глупавото самоубийство на студента-връстник, тук е първата газова атака отпред, ето неуспешната любов, но любовта е добра, Но бързо се заби ... Начало Любовта на живота му е Надя В., но тя се оженява и емигрира след революцията. Авторът се опита да се утеши с роман с някои Алеу, осемнадесет години, много много неоснователни правила, но нейната фалшивост и глупост най-накрая се умориха от него. Авторът видя войната и все още не може да се възстанови от последиците от отравянето на газове. Той има странни нервни и сърдечни припадъци. Той е преследван от образа на просяк: най-вече в света се страхува от унижение и бедност, защото вижда в младостта си, на каква е благословия и най-ниската и най-ниската. Авторът вярва в ефекта на ума, в морален, влюбен, но всичко това в очите му се срути: хората са спуснати, любовта е обречена и какъв вид морал е там след всичко, което той видя отпред в първия империалист и цивилен? След глад Петроград 1918? След нервната зала на изказванията си?

Авторът се опитва да потърси корените на мрачния си светоглед като дете: той припомня как се страхуват гръмотевичните бури, водата е отнемаща от гърдите на майката, как се е мирал свят, както и в мечтите си, той е раздразнен от Мотивай на Грозни, хващайки ръцете си ... Като всички тези детски комплекси, авторът намира рационално обяснение. Но със склада на своя характер, той не може да направи нищо: това е трагичният мироглед, търпелив с гордост, много разочарования и умствени наранявания го правят писател със своя уникален ъгъл на гледна точка. Напълно в Съветски, водещ неумолима борба с мен, Зошченко се опитва да се убеди на чисто рационално ниво, което може и трябва да обича хората. Произходът на психичното му заболяване го вижда в страховете на децата и последващото психическо пренапрежение и ако все още имате нещо да направите нещо, тогава с умствена прегъвка, навикът да пишат работата не може да направи нищо. Това е складът на душата и принудителна почивка, която периодично отговаря на Зошченко, нищо не се променя. Говорейки за необходимостта от здравословен начин на живот и здравословен мироглед, Zoshchenko забравя, че здрав мироглед и непрекъсната радост от живота - Goet of iDiots. По-скоро той се принуждава да забрави за това.

В резултат на това "преди изгрев слънце" се превръща в история за празника на ума, но в болезнения доклад на художника за безполезната борба с него. Роден на състрадание и съпричастност, болезнено чувствителен към всичко мрачно и трагично в живота (независимо дали е газова атака, самоубийствен приятел, бедност, нещастна любов или смях на войници, рязане на прасе), авторът е напразен, опитвайки се да се увери, че той може да повдигне весел и забавен мироглед. С такъв светоглед, той няма смисъл. Цялата история на Зошченко, целият му артистичен свят доказва предимството на художествената интуиция над ума: художествената, романистката част от историята е написана перфектно, а коментарите на автора са само безмилен доклад за напълно безнадежден опит. Зошченко се опита да направи литературно самоубийство, следвайки заминаването на Gegemon, но за щастие, не успял в това. Книгата му остава паметник на художника, който е безсилен на собствения си дар.

Ще ви кажа, честно казано: много обичам хората.
Други, знаете ли, кучетата са клекнали симпатиите си. Да ги къпят
Водни вериги. И аз някак си мъж миля.
Но не мога да лъжа: с цялата си гореща любов не съм виждал
незаинтересовани хора.
Един от тях беше човек с светломислен човек в живота ми. Да, и това
Сега съм в твърда медитация. Не мога да реша какво е той
Тогава си помислих. Кучето знае - какво си мислеше, когато го направи
Бизнес бизнес.
И аз ходих, знаеш ли от Ялта в Алупка. Пеша. На магистралата.
Бях тази година в Крим. Във ваканционния дом.
Така че ходя. Възхищавам се на кримската природа. Ляво, разбира се, синьо
море. Кораби плуват. Надясно - проклетите планини. Орли флейта. Красота,
Можете да кажете неземно.
Един от начините е невъзможно горещо. Чрез тази топлина дори красотата на ум
Neighte. Ставате от панорама. И праха на зъбите скърцат.
Минаха седем мили и е откраднал език.
И преди Alupka, той също знае колко. Може би Дерст десет. Право не е щастливо
Какво излезе.
Тя мина покрай миля. Задушени. Осветено по пътя. Така ли. Почивка. И виж
- Зад мен човекът отива. Стъпки, може би за петстотин.
И кръгът, разбира се, изоставен. Нито душа. Орлите летят.
Тогава не мислех нищо тънко. Но в края на краищата, с цялата си любов
Хората не обичат да се срещат с тях в изоставено място. Както нещо се случва.
Има много изкушение.
Станах и отидох. Малко минаха, обърна се - следва човек.
После отидох по-бързо, - сякаш също на Подкада.
Аз отивам, не гледам на кримската природа. Само ако мисля, жив за Алупка
Изчезни Обърни се. Изглеждам - \u200b\u200bтой вълни ръката си. Аз му махнах.
Кажете, оставете, направете милост.
Чувам, извиква нещо.
Ето, мисля, копеле, прикрепено!
Ходенето продължи напред. Чувам отново да крещя. И продължава отзад.
Въпреки това се затичах.
Бях малко задушаване.
Чувам писъци:
- Спри се! Падам! Другар!
Наведох скалата си. Стоящ.
Говорейки за мен не е облечен човек. В сандали. И месене
Ризи - решетка.
- Какво казвате?
Нищо, не казва нужда. И виждам - \u200b\u200bне отивай там. Вие сте в Алупка?
- в Алупка.
- Тогава той казва, че не е нужно да чеш. На кушетката, огромна кука дава.
Туристите са объркани тук. И тук по пътеката трябва да отидем. Четири стихове
Ползи. И много сенки.
- Не, казвам, Mersi - благодаря. Ще отида по магистралата.
- Е, казва, че искате. И аз съм на пътя. Обърна се и се върна.
След като казва:
- Има ли цигара, другарю? Лов за пушене.
Дадох му цигара. И веднага по някакъв начин го срещнахме и
сприятелявам се. И отиде заедно. По пътя.
Много хубав човек беше. Храна. По целия начин
засмя се.
- Право, казва, че е трудно да ви погледне. Не е там. Давам,
Мисля, че ще кажа. И ти бягаш. Какво тичаш?
- Да, казвам, какво да не се движи.
Незабелязано, на сенчест път, в който дойдохме в Алупка и тук
Изненадан.
Цялата вечер си помислих за този екупер.
Човекът се затича, опължено, трепърски сандали. И за какво? Да кажа
Къде се нуждаете от ITTI. От своя страна беше много благороден.
Сега, завръща се в Ленинград, мисля: кучето го познава и може би той
Пушенето силно искаше? Може би искаше да стреля цигара. Това е
Битка. Или, може би бях скучен колега.
Не знам..

Ще ви кажа, честно казано: много обичам хората.

Други, знаете ли, кучетата са клекнали симпатиите си. Те ги къпят и вода в вериги. И аз някак си мъж миля.

Но не мога да лъжа: с цялата си гореща любов не съм виждал незаинтересовани хора.

Един, беше, човек с ярък човек проблясваше в живота ми. Да, и сега за него съм в твърда медитация. Не мога да реша какво мисли той. Кучето знае - какво си мислеше, когато направи незаинтересования си бизнес.

И аз ходих, знаеш ли от Ялта в Алупка. Пеша. На магистралата. Бях тази година в Крим. Във ваканционния дом.

Така че ходя. Възхищавам се на кримската природа. Наляво, разбира се, синьото море. Кораби плуват. Надясно - проклетите планини. Орли флейта. Красота, можете да кажете неземно.

Един от начините е невъзможно горещо. Чрез тази топлина дори красотата е в ума. Обърнете се от панорамата. И праха на зъбите скърцат.

Минаха седем мили и е откраднал език. И преди Alupka, той също знае колко. Може би Дерст десет. Право не се радвам, че излезе.

Тя мина покрай миля. Задушени. Осветено по пътя. Така ли. Почивка. И виждам - \u200b\u200bзад мен отива човек. Стъпки, може би за петстотин.

И кръгът, разбира се, изоставен. Нито душа. Орлите летят.

Тогава не мислех нищо тънко. Но все пак, с цялата си любов към хората, не обичам да се срещам с тях в изоставено място. Както нещо се случва. Има много изкушение.

Станах и отидох. Малко минаха, обърна се - следва човек. Тогава отидох по-бързо, - той, сякаш също поднада.

Аз отивам, не гледам на кримската природа. Само ако мисля, ние живеем до Алупка. Обърни се. Изглеждам - \u200b\u200bтой вълни ръката си. Аз му махнах. Кажете, оставете, направете милост.

Чувам, извиква нещо. Ето, мисля, копеле, прикрепено! Ходенето продължи напред. Чувам отново да крещя. И продължава отзад.

Въпреки умората, аз също изтичах. Бях малко задушаване.

Чувам писъци:

- Спри се! Падам! Другар!

Наведох скалата си. Стоящ.

Говорейки за мен не е облечен човек. В сандали. И ризата е решетка.

- Какво казвате?

"Нищо", казва: "Не. И виждам - \u200b\u200bне отивай там. Вие сте в Алупка?

- в Алупка.

- Тогава - казва: - Нямаш сияние. На кушетката, огромна кука дава. Туристите са объркани тук. И тук по пътеката трябва да отидем. Верзите са четири ползи. И много сенки.

- Не - казвам аз, "благодарности на Mersi". Ще отида по магистралата.

"Е," казва: "Както искаш. И аз съм на пътя.

Обърна се и се върна. След като казва:

- Има ли цигара, другарю? Лов за пушене.

Дадох му цигара. И веднага ни срещнахме и станахме приятели. И отиде заедно. По пътя.

Много хубав човек беше. Храна. По целия начин той трябва да се смее.

"Право", казва, че е трудно да ви погледне. " Не е там. Дай ми, мисля, че ще кажа. И ти бягаш. Какво тичаш?

- Да, - казвам - какво да не се изпълнява.

Не е отбелязано, на сенчест път, стигнахме до Алупка и тук казаха сбогом.

Цялата вечер си помислих за този екупер.

Човекът се затича, опължено, трепърски сандали. И за какво? Да кажа къде трябва да отида светът. От своя страна беше много благороден.

Сега, завръща се в Ленинград, мисля: кучето го познава и може би наистина искаше да пуши? Може би искаше да стреля цигара. Толкова побягна. Или, може би бях отегчен - търсех колеги пътник.

Зошченко - среща 1

Но не мога да лъжа: с цялата си гореща любов не съм виждал незаинтересовани хора.

Един от тях беше човек с светломислен човек в живота ми. Да, и сега за него съм в твърда медитация. Не мога да реша какво мисли той. Кучето знае - какво си мислеше, когато направи незаинтересования си бизнес.

И аз ходих, знаеш ли от Ялта в Алупка. Пеша. На магистралата.

Бях тази година в Крим. Във ваканционния дом. Така че ходя. Възхищавам се на кримската природа. Наляво, разбира се, синьото море. Кораби плуват. Надясно - проклетите планини. Орли флейта. Красота, можете да кажете неземно.

Един от начините е невъзможно горещо. Чрез тази топлина дори красотата е в ума. Обърнете се от панорамата.

И праха на зъбите скърцат.

Минаха седем мили и е откраднал език.

И преди Алупка, по дяволите, по дяволите знаят колко. Може би Дерст десет. Право не се радвам, че излезе.

Тя мина покрай миля. Задушени. Осветено по пътя. Така ли. Почивка. И виждам - \u200b\u200bзад мен отива човек. Стъпки, може би за петстотин.

И кръгът, разбира се, изоставен. Нито душа. Орлите летят.

Тогава не мислех нищо тънко. Но в края на краищата, с цялата си любов, не обичам да се срещам с тях в изоставено място. Както нещо се случва. Има много изкушение.

Станах и отидох. Малко минаха, обърна се - следва човек.

Тогава отидох по-бързо, - той, сякаш също поднада.

Аз отивам, не гледам на кримската природа. Само ако мисля, ние живеем до Алупка.

Обърни се. Изглеждам - \u200b\u200bтой вълни ръката си. Аз му махнах. Кажете, оставете, направете милост.

Чувам, извиква нещо.

Ето, мисля, копеле, прикрепено!

Ходенето продължи напред. Чувам, крещи отново. И продължава отзад.

Въпреки умората, аз също изтичах.

Бях малко задушаване.

Чувам, викове:

Падам! Падам! Другар!

Наведох скалата си. Стоящ.

Говорейки за мен не е облечен човек. В сандали. И ризата е решетка.

Какво казвате?

Нищо, не казва нужда. И виждам - \u200b\u200bне отивай там. Вие сте в Алупка?

В Алупка.

Тогава той казва, че не е нужно да чеш. На кушетката, огромна кука дава. Туристите са объркани тук. И след това на пътеката трябва да отидете. Верзите са четири ползи. И много сенки.

Да Не, казвам, Mersi - благодаря. Ще отида по магистралата.

Е, казва, че искате. И аз съм на пътя. Обърна се и се върна. След като казва:

Има ли цигара, другарю? Лов за пушене.

Дадох му цигара. И веднага ни срещнахме и станахме приятели. И отиде заедно. По пътя.

Много хубав човек беше. Храна. По целия начин той трябва да се смее.

Право, казва, че е трудно да ви погледне. Не е там. Дай ми, мисля, че ще кажа. И ти бягаш. Какво тичаш?

Да, казвам какво да не бягате.

Не е отбелязано, на сенчест път, стигнахме до Алупка и тук казаха сбогом.

Цялата вечер си помислих за този екупер.

Човекът се затича, опължено, трепърски сандали. И за какво? Да кажа къде трябва да отида. От своя страна беше много благороден.

И сега, завръщайки се в Ленинград, мисля: кучето го познава и може би наистина искаше да пуши? Може би искаше да стреля цигара. Толкова побягна. Или може би той беше скучен - търсех спътник. Не знам.

Прочетете срещата с историята 1 Михаил Зошченко.