Рай, изгубен от описание на Джон Милтън. Анализ на стихотворението на Милтън „Изгубеният рай

Милтън Джон

Изгубено небе

Джон Милтън

Изгубено небе

КНИГА ПЪРВА

Първа книга излага накратко темата на произведението: слушане на Човек, в резултат на което той губи Рая - своето жилище; тогава се посочва причината за падението: Змията, или по-скоро Сатана в облика на Змията, който се разбунтува срещу Бога, участва в бунт безброй легиони на Ангели, но по Божия заповед беше свален от Небето заедно с всички орди на бунтовниците в Подземния свят. След като спомена тези събития, стихотворението веднага преминава към основното действие, представяйки Сатана и неговите ангели в ада. Следва описание на Ада, който по никакъв начин не се намира в центъра на Земята (вероятно небето и Земята все още не са създадени и следователно проклятието все още не гравитира над тях), но в областта на Тъмен мрак, по-точно - Хаос. Сатана с ангелите си лежи във врящо езеро, унизен, победен, но скоро, събуждайки се от шока, призовава спътник, първият след него по ранг и достойнство. Те говорят за нещастното си положение. Сатана пробужда всички легиони, които все още са били в сън и безсъзнание. Безбройни, те се издигат, нареждат се в бойни формирования; основните им водачи носят имената на идоли, известни по-късно в Ханаан и съседните страни. Сатана се обръща към своите спътници, утешава ги с надеждата да завладее Небето и информира за нов свят и нов вид създания, които, както казват древните пророчества и традиции на Небесното царство, трябва да бъдат създадени; Ангелите, според мнението на много древни отци, са създадени много преди появата на видими същества. За да размисли върху това пророчество и да определи по-нататъшни действия, Сатана заповядва да се събере общ съвет. Придружителите са съгласни с него. От бездната на мрака излиза Пандемониум - дворецът на Сатана. Адските благородници седят там и се съветват.

За първото несъгласие, за забранения плод, пагубен, който смъртта донесе И всичките ни неволи на този свят, Хора, лишени от Едем, засега, Когато Най-великият Човек ни издигна, Благодатният Рай се върна при нас, Пейте, Висока Муза! Слезте от височините на Тайнствения Синай ил Хорив, където пастирът е бил вдъхновен от вас, който първоначално е научил своя народ на Възхода на небето и земята от хаоса; когато хълмът на Сион и Ключът на Силоама са по-скъпи за вас, региона на глаголите на Бога, - аз ви призовавам оттам да помогнете; моята песен Дръзнах да летя над Хеликон, стремящ се към високи предмети, недокоснати нито в проза, нито в стихове.

Но първо ти, о, Свети Душе! - предпочиташ чисти сърца пред храмове, наставлявай ме със своето всезнание! Ти, като гълъб, извисяваш се от незапомнени времена Над бездната, плодоносна си; Напълнете тъмнината ми със светлина, издигнете всичко, което е нетрайно в мен, за да мога да намеря решителни причини и да докажа добротата на Провидението, оправдавайки пътищата на Създателя преди сътворението. Отворете първо, - защото Адът и Раят са еднакво достъпни за вашия поглед, Какво подтикна първата двойка, В щастлив балдахин, сред благословените храсти, така търсен от благодатта на Рая, Който даде Вселената на нея на власт, Откажи Създателят, единствената му забрана да нарушава? - Адска змия! Да, именно той, завиждайки и отмъщавайки, Прамайката съблазни нашето ласкателство; Коварният Враг, свален от висините от собствената му гордост, заедно с армията на бунтовни ангели, които той ръководи, с чиято помощ Тронът на Всевишния искаше да се разклати и да се изравни с Господа, смущавайки Небесните отряди; но борбата беше напразна. Всемогъщият Бог Ядосан стремглаво хвърли упорития, Обгърнат от пламъци, в бездънен мрак, За да измъчва в непреклонни вериги И вечен, наказващ огън, За техния въоръжен, дързък бунт. Девет пъти е изминало времето, което служи на смъртните за мярка на деня и нощта, Докато се гърчеше с ордата си, Врагът се разхождаше на огнени вълни, Счупен, макар и безсмъртен. Съдбата Го обрече на горчива екзекуция: на скръб За неотменимо щастие и на мисълта за вечни мъки. Сега той обиколи мрачните зеници наоколо; Дебнат в тях и омраза и страх, и гордост, и неизмерим копнеж ... Моментално, че само ангелите бяха дадени, той огледа пустинната страна, Затвора, където, като в пещ, пламна огън, Но не блесна и е по-вероятно да бъде тъмнина, трептяща едва тогава, за да разкрие пред очите мрачната тъмнина, долината на скръбта, царството на скръбта, земята, където няма мир и тишина, където надеждата, близо до всички, е заповядано начин, където безкрайни мъки и жестока топлина на Bubbling, неизчерпаеми потоци от течаща сяра. Това е видът на затвора Тук Вечният Съдия е подготвил за бунтовниците, в средата на съвършен мрак И три пъти по-далеч от лъчите на Небето и Господа, отколкото най-далечният полюс е от центъра на Вселената. Колко несравнимо с някогашната височина, Откъде ги отнесе падането! Той вижда съучастниците си в горещия прибой, в горящ вихър от искри, И до връстник, който беше втори по ранг и злодей, а по-късно беше в Палестина, почитаме като Веелзевул. Високодушният Архинейм го призова, оттук нататък Сатана, И ужасното беззвучно разтваряне с такива смели думи:

"- Ти пред мен ли си? О, колко ниско е паднал Този, който е затъмнил сиянието на лъчезарните мириади В небесните сфери! Ако това си ти, чрез общ съюз, единен план, Надежда, изпитания в битки И поражение свързан с мен, вижте каква бездна отгоре Ние се срутихме! Могъщият му гръм досега не беше известен на никого. Жестоко оръжие! Но нека Всемогъщият Завоевател вдигне всичко против мен! - Няма да се огъна и няма да се покая, нека моят блясък избледня ... Все още в мен решителността не е пресъхнала В съзнанието на моето потъпкано Достойнство и горд гняв кипящ, Той ми каза да вдигна насилствени полкове, за да се бия с Него бунтовни духове, Онези, които презираха неговия произвол, Избирайки аз като лидер. Опитахме се безуспешно да разтърсим трона му и загубихме битката. Какво от това? Не всички загинаха: предпазителят беше спасен Несломима воля, заедно с неизмерима омраза, жажда за отмъщение и смелост - да не отстъпва завинаги. Това ли е не победа? В края на краищата ние оставихме онова, което Той не може нито да отнеме от ярост, нито да принуди Неувяхваща слава! Ако бях противникът, чието царство беше разклатено ЗА не се страхувам от тази ръка, бих молил на колене за милост, щях да се опозоря, щях да се срамувам

Щеше да бъде покрито и срамът щеше да е по-горчив от сваляне. По волята на съдбата Нетлен е нашият емпиричен състав И Божията сила; След като преминахме Тигела на битките, ние не сме отслабнали, но сме се втвърдили и сега имаме право да се надяваме на победа: В предстоящата битка, използвайки хитрост, Протягайки силата си, да свалим Тирана, Който днес, празнувайки триумф , Радва се в Рая автократично! "

Така падналият Ангел, преодолявайки скръбта, се похвали на глас, разтопявайки отчаянието си. Брат му смело му отговори:

"- О, князе! Ръководителят на силите, носещи порфири, Водачът на войните на Серафимовите армии, заплашващ трона на Вечния цар с дела, които вдъхват страх, за да провери Неговото величие във Върховния: дали е запазено случайно, сила или съдба. Виждам всичко и горчиво смазан от ужасното поражение на нашите войски. Ние сме изгонени от висините, победени, Срутени, доколкото е възможно да победим богоподобните Небесни Синове; но дух, но умът ни не е разбит и силата ще се върне отново, макар че нашата слава и наслада от миналото Страданието е погълнало завинаги. Може ли Той с най-слабата сила - да победи нашето!) За нас духът и силата са останали? Измъчвахме по-силно, удовлетворявайки Неговото яростно отмъщение? Или като роби, Трудени усилено, според законите на войната, Аколити в Ада, в парещия огън, Пратеници в бездънното, мрачно Каква е ползата от нашето вечно съществуване И нашето сила, вечно неизменна, Ако ни е отредено да се мъчим вечно? "

Джон Милтън и стихотворението му "Изгубеният рай"

Изгубеният рай е изключителна творба на световната литература, един от най-ярките примери за литературна епопея, творение, което е изключително разнообразно по съдържание и в същото време изключително сложно и противоречиво, повлияло на съдбата му сред различни поколения читатели.

Тъй като сюжетът на „Изгубеният рай“ се основава на библейски легенди, стихотворението е класирано сред книгите с благочестиво естество, то се счита за поетично транспониране на Библията. Едва в началото на 19-ти век английският поет-романтик Шели се съмнява в благочестието на Милтън, но нито той, нито други писатели и критици, забелязали отклонението на поемата от религиозната догма, обръщат широко разпространеното мнение. Едва в началото на 20-ти век те наистина разбраха истинския смисъл на великото творение на Милтън.Оказа се, че загубеният рай не само се отклонява от църковната доктрина, но понякога влиза в пряк конфликт с нея.

Възможно е да разберем сложното съдържание на стихотворението само като стоим на солидна историческа почва. Но преди да направите това, е полезно да зададете въпроса, струва ли си усилията на работа, създадена преди повече от триста години?

В страните на английския език Милтън се смята за втория велик поет след Шекспир. Звучните, тържествени стихове, ярки и впечатляващи образи на Милтън съответстват на величието на темата, избрана от поета. Тази тема е човекът и неговата съдба, смисълът на човешкия живот.

Комбинацията от философска тема с религиозен сюжет в европейската поезия в никакъв случай не е ново явление, широко разпространено от Средновековието. Дори Данте, този последен поет от Средновековието и първият поет на модерното време, в своята „Божествена комедия“, поставена под формата на визия за пътуване през отвъдното - „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“ - всеобхватна философия на живота. Развитието на светската култура през Ренесанса доведе до изтласкване на религиозните теми от литературата. Но в края на Ренесанса, в края на 16 и след това през 17 век, религиозните теми отново проникват в поезията. В Англия това е въплътено в работата на Джон Милтън (1608-1674).

Светогледът и литературните творби на Милтън съчетават две различни тенденции - придържане към хуманистичната идеология на Ренесанса и пуританска религиозност. Бащата даде на бъдещия поет хуманистично възпитание, вдъхна му любов към литературата и музиката. На шестнадесет, както беше обичайно по това време, Милтън постъпва в университета в Кеймбридж, завършва на двадесет и една бакалавърска степен и след още три години получава магистърска степен по изкуства. Той отказва предложението да стане университетски учител, тъй като за това трябва да вземе духовенството, установява се в имението на баща си и се занимава с поезия, продължавайки да попълва знанията си.

Общият консенсус беше, че е необходимо да видим света, за да завършим образованието си и на тридесетгодишна възраст, все още не избрал някаква конкретна област за себе си, Милтън тръгна на пътешествие. Чрез Париж и Ница той идва в Генуа, след това във Флоренция, Рим и Неапол. Милтън прекарва повече от година в Италия, тази родина на европейския хуманизъм, където общува с учени и писатели. Той беше особено впечатлен от срещата си с Галилей, болен и опозорен, но който продължи своите научни изследвания дори след преследването на инквизицията, която настояваше той да се откаже от крамолните теории.

На път за вкъщи Милтън спря в Женева, дом на религиозния реформатор Жан Калвин.

Галилео и Калвин въплътиха за Милтън две направления на напредналата европейска мисъл. В Галилея, този велик учен, който се превърна в символ на светския паяк в борбата му срещу католическата реакция, Милтън видя смел борец срещу мракобесите, които се стремяха да потиснат свободната мисъл. За младия англичанин Калвин също беше своеобразен символ, въплъщение на религиозност, свободен от подчинение на църквата.

Хуманистичният мироглед на Ренесанса не винаги отхвърля религията. Не напразно една от посоките на мисълта от онова време се нарича християнски хуманизъм. Религиозните настроения се засилиха по време на упадъка на Ренесанса, неговата криза. Духовната диктатура на католическата църква в социалния живот на епохата беше нарушена. Много средновековни предразсъдъци са изчезнали. Но еманципацията на индивида беше придружена не само от разцвета на талантите. Започна чудовищна вихрушка на хищнически егоизъм и пълен аморализъм. Това е особено ясно отразено в големите трагедии на Шекспир, например в Крал Лир, където един от героите дава много изразителна характеристика на моралното състояние на обществото: „Любовта изстива, приятелството отслабва, братоубийствени раздори са навсякъде. Дворци на предателството , а семейните връзки между родители и деца се рушат "..." Най-доброто ни време отмина. Насилието, предателството, катастрофалните вълнения ще ни придружат до гроба "(" Крал Лир ", 1, 2, превод на Б. Пастернак) .

Хуманизмът реабилитира земния живот, разпознава естествения стремеж на човека към радост, но само привилегированите и богати слоеве на обществото могат да използват това учение. Разбрали хуманизма много повърхностно, хората от благородната среда оправдаха необузданото си желание за удоволствие с тях и не взеха предвид никакви морални норми. Възникна парадоксална ситуация: доктрината, развита в борбата срещу оковите на обществото на феодалните владения, беше използвана за оправдание на аристократичния произвол и разврат.

За разлика от категорично разбирания хуманизъм, прогресивната мисъл на епохата все по-упорито печелеше за себе си и овладяваше сферата на религията. До началото на 17 век Англия е предприела значителни стъпки по пътя на капиталистическото развитие. Буржоазията прерасна в голяма икономическа сила, която вече беше тясна в рамките на феодалната монархия. При нужда от идеологическа подкрепа британската буржоазия се обърна към едно от реформаторските течения на тогавашната религиозна мисъл - калвинизма.

Тук сме принудени да си припомним основните моменти от историята на религиозните движения в преломния момент от Средновековието до ново време, без които е невъзможно да се разбере „Изгубеният рай на Милтън“. Доминиращата идеологическа крепост на феодалната система беше Римокатолическата църква, чиято власт се разпростираше върху цяла Западна Европа. Напредналите антифеодални движения започнаха с борба срещу католическата църква. В началото на 16 век се извършва реформацията на църквата в Германия, водена от Мартин Лутер. Повечето германски държави отказват да се подчиняват на Рим и да плащат огромна парична почит на папата. Скоро последвала реформацията на църквата в Англия. Англиканската църква престава да се подчинява на папата и признава краля за свой глава. Промените се отнасяха до ритуала, църквата стана по-скромна в сравнение с католическата, но реформата не отговаряше на нарастващата буржоазия. След първото реформаторско движение започна второто. Тя се основаваше на желанието да се освободи църквата от управлението на царя и послушните му епископи. Ученията на женевския проповедник Калвин били най-подходящи за нуждите на буржоазните трупари. Калвин беше против централизираната феодална църква. Той създава нова форма на църковна организация - общност от вярващи, не управлявана от никого и организираща молитви без никакви ритуали. Ф. Енгелс пише: „Структурата на Църквата на Калвин беше изцяло демократична и републиканска; и там, където Божието царство вече беше републикувано, можеха ли земните царства да останат верни на царете, епископите и феодалите?“

Но сред английските буржоа новата религиозна тенденция, получила общото име пуританизъм, се раздели на две групи. По-умерените презвитерианци запазиха някакво подобие на старата църковна организация и признаха духовното и организационно ръководство на старейшините (старейшините), докато най-ревностните реформатори отричаха всяка духовна власт. Те се наричат \u200b\u200bнезависими. Ако подобни паралели са допустими, тогава просвитерианците могат да бъдат наречени жирондисти на английската революция, а независимите - нейни якобинци. Милтън се присъедини към Индипендънтс.

Той се завърна от пътуване в чужбина в началото на засилването на борбата между краля и пуританската буржоазия, завършила с гражданска война и победоносна пуританска революция, свалила царя, и взе активно участие в революцията като публицист . Той представи теоретични трудове, в които обоснова правото на хората да свалят лошия монарх и аргументира, че волята на народа е единствената правна основа за цялата власт. Когато победителите пуритани поставят крал Чарлз I на съд, Милтън прокламира правото на хората да екзекутират краля.

Милтън заема почетно място в историята на социалната и политическата мисъл като идеолог на английската буржоазна революция и един от основателите на теорията за буржоазната демокрация. Още в хода на пуританската революция той трябваше да се убеди в разликата между теорията и практиката на буржоазната революция. Милтън споделя илюзиите на онези революционери, които се надяват, че свалянето на краля ще доведе до създаването на наистина демократична държава. Тези илюзии бяха разбити от действителния ход на събитията. След победата на буржоазията над благородството властта в страната все повече се поема от Оливър Кромуел, който ръководи борбата срещу кралския лагер. Милтън, който си сътрудничи с Кромуел, го призова да не злоупотребява с властта си. Кромуел потиска всяка опозиция в парламента, принуждава го да му присвои титлата лорд протектор на страната и дори прави тази титла наследствена. Започнала под лозунгите на демокрацията, буржоазната революция в Англия завърши с едноличната диктатура на Кромуел.

Неочакван за Милтън политически обрат го подтиква да се дистанцира все повече и повече от участието в държавни дела, в които е замесен. Това се дължи на факта, че Милтън, който е с увредено зрение, напълно ослепява през 1652 година. Той продължи да изпълнява задълженията на латински секретар (дипломатическата кореспонденция се осъществяваше на международния език по онова време, латински) със съдействието на асистенти.

Когато Кромуел умира през 1658 г. и неговият немощен син Ричард става защитник, Милтън е насърчен и се връща към политическа дейност с надеждата да възстанови демокрацията. Брошурата, която той написа в полза на „бързото създаване на свободна република“, не срещна подкрепа. Хората бяха депресирани и уморени, а буржоазията се нуждаеше от силна сила, за да се предпази от недоволните бедни. Капиталистите се съгласиха с аристократите и монархията беше възстановена в страната.

Реставрационният режим се отнася грубо с бивши бунтовници, особено с тези, които отговарят за екзекуцията на царя. Милтън по чудо успя да избегне наказанието. Сляп, той живееше скрит от евентуално преследване, охраняван от третата си съпруга и дъщерите си, както и от няколко стари приятели.

Нищо не би могло да наруши твърдостта на революционера Милтън. Сега, след поражението на революцията, той се върна там, където започна своята дейност, в поезията.

Още в младостта си той създава редица малки поезии, които свидетелстват за изключителния му талант. Но след като влезе в политическа борба, той изостави поезията. Вярно е, че през последните години на републиката Милтън отново пише малък брой стихотворения, но в продължение на петнадесет години той посвещава основните си сили на публицистичната проза. През годините на Възстановяването Милтън създава три големи поетични творби: поемата „Изгубеният рай“ (1667), „Върнатият рай“ (1671) и поетичната трагедия „Самсон Боец“ (1671). Всички тези произведения са написани по темите на Стария и Новия завет. Те ясно свидетелстваха, че Милтън остава верен на идеала си за свобода и все още е враг на монархията.

Самият избор на теми имаше основно значение.

Библията беше основното идейно оръжие на революционните буржоазни пуритани. Тук е уместно да си припомним дълбоката мисъл на Карл Маркс за идеологическото покритие на буржоазните революции. „Точно когато хората изглеждат заети само да преправят себе си и заобикалящата ги среда и да създадат нещо безпрецедентно - пише К. Маркс в„ Осемнадесетият Брумър на Луи Бонапарт “, - точно в такива епохи на революционните кризи те страшно прибягват до магии, призовавайки духове от миналото на помощ, заимствайки от тях имена, бойни лозунги, костюми, за да разиграе нова сцена от световната история на този заемен език в рокля, осветена от древността "..." Кромуел и англичаните използваха езикът за тяхната буржоазна революция, страсти и илюзии, заимствани от Стария Завет. "

В светлината на това е разбираемо защо Милтън е бил верен на Библията като източник на мъдрост и поетични образи и традиции. Но не може да се каже, че опитът на буржоазната революция премина за него без следа. Призивът към библейските истории е неоспоримо предизвикателство по отношение на обществения и държавен ред, установен след пуританската революция. Но Милтън погледна на революцията сега, след като тя отмина, с други очи. Paradise Lost е дом на най-добрите традиции на пуританската революция, но като цяло работата е критична ревизия на политическия опит, натрупан от Милтън през годините на Републиката (Британската общност), тъй като новата система официално продължава да бъде свикан дори когато неговият владетел завзема повече власт от тази, която притежава царят, свален от революцията.

Изгубеният рай започва с изображение на войната между рая и ада; от една страна, Бог, неговите архангели, ангели - с една дума, цялото множество небесни; на друг паднал ангел-сатана, духовете на злия Велзевул, Мамон и целия синклит на демони и дяволи. Изглежда, че всичко е ясно и просто. Но след като прочетете речта на жителите на ада, тази яснота се оказва въображаема. Духовете, свалени от небето, планират бунт срещу Бог. Невъзможно е да не обърнете внимание на това как го наричат. "Цар на небето", "Суверен, Единственият самодържец" - той е за изхвърлените в адската бездна деспот и тиранин. За пуританския Милтън Бог беше светилище. За революционния Милтън всяка власт от един човек е непоносима. Разбираме, разбира се, че злите духове казват всички лоши неща за небесния цар, за когото е естествено да хулят Бога.

Но човек не може да не забележи ореола на героизма, който обгражда Милтън Сатана.

Непокорен Господ,

С величествена поза, надминаваща всички,

Как се издига кулата.

Нищо подобно

Той е загубил предишното си величие!

Бледното лице потъмня,

Избити от мълния; поглед,

Блестящи изпод дебели вежди

Запазих безгранична смелост,

Непрекъсната гордост ...

Ето как Сатана се обръща към своите слуги след поражение:

Успешни сме

Те се опитаха да разклатят трона Му

И те загубиха битката. И какво?

Не всичко е загубено: предпазителят е запазен

Неукротима воля, редом

С огромна омраза, жажда за отмъщение

И със смелост - да не отстъпва завинаги.

Това не е ли победа?

Все пак имаме

Остава това, което Той не може

Нито с ярост, нито със сила за отнемане

Слава неувяхваща! Ако аз

Противник, чието царство се разклати

От страха на тази ръка,

Бих се молила на колене за милост

Бих се срамувал, щях да се срамувам

Ще бъде покрито и горчиво би било жалко,

След това сваляне. По волята на съдбата

Нетленен е нашият емпиричен състав

И силата на Бог; преминаване

Тигелът на битките не сме отслабнали

Но те се втвърдиха и сега по-точно

Имаме право да се надяваме на победа ...

Чии чувства са изразени в тази смела реч - герой, създаден от въображението на поета, или, може би, самият създател на този образ, революционер и говорител на идеите за революция? и двете. Тази реч е съвсем подходяща в устата на Сатана, свален от небето и победен в битката срещу ангелските армии на Бог. Но самият Милтън, който дори след възстановяването на монархията остава републиканец, привърженик на демокрацията, може да каже това за себе си.

В Paradise Lost има много редове, които нарушават ясната логика на библейската традиция. В съзнанието на Милтън съществуват две серии идеи. Бог е въплъщение на висшето добро, Сатана и неговите спътници са привържениците на злото; но същият бог за Милтън е небесният цар и като такъв той е свързан със земни царе, мразени от поета, и тогава поетът не може да не симпатизира на онези, които се бунтуват срещу суверенната власт.

В стихотворението има и друго противоречие. Милтън се възхищава на героичния бунт на Сатана, доколкото той изразява непримиримост към всяка тирания, земна и небесна. Но бунтът не случайно е потушен в поражение. Не от Библията, но в собственото си въображение, което преработи впечатленията от съвременността, поетът нарисува всички цветове, за да опише борбата между рая и ада. Милтън имаше възможността да се убеди, че английската революция, която разкри ограничените цели и личния интерес на буржоазията, не донесе триумф на доброто на земята. Ехото на това убеждение звучи в стихотворението, където се казват много думи за безсмислието и вредността на войните и насилието за човечеството. Следователно в следващите книги на „Изгубеният рай“ непокорният боец \u200b\u200bСатана се противопоставя на Божия Син, готов да страда за цялото човечество. В този контраст между Сатана и Христос символично се изразява отричането на индивидуализма и егоизма, за разлика от което се изтъква идеята за алтруизъм и филантропия. Ето как неговият създател спори със себе си през цялото стихотворение.

Повтаряме, в това има несъмнено несъответствие. Тук е уместно да си припомним едно от твърденията на Гьоте. Разговаряйки с Еккерман, авторът на „Фауст“ призна, че в една от сцените на това велико творение има явно нарушение на логическата последователност. "Да видим", каза Гьоте, смеейки се, "какво ще кажат германските критици за това. Ще имат ли свободата и смелостта да пренебрегнат такова отклонение от правилата., Което умът не може и не трябва да се ръководи. Ако фантазията не е създал нещо непонятно за ума, би било безполезно. Фантазията отличава поезията от прозата, където умът може и трябва да управлява. " Това разсъждение на великия немски поет е много полезно за читателя на „Изгубеният рай“. Стихотворението на Милтън е творение на художествена фантазия и към него не трябва да се подхожда с изискванията на разума и строгата логика. Художествената литература има свои собствени закони.

Началото на „Изгубеният рай“ е особено греховно с несъответствия, но по-нататък читателят среща неочаквани обрати на действия и колебания в оценките на автора.В третата книга Бог казва, че човекът, всички хора се поддават на греха. Оказва се, че е възможно да изкупиш вината на човечеството само със свещена жертва - да поемеш върху себе си смърт. Един от безсмъртните жители на небето трябва да вземе решение за това.

Той попита, но

Емпирей мълчеше.

Небесният хор мълчеше. Никой

Не посмях да говоря в името на мъж,

Нещо повече, да приеме вината му

Смъртоносно, донесе възмездие

На собствената си глава.

Английският революционен поет-романтик Уолтър Савидж Лапдор се изрази по този начин в своите въображаеми разговори: „Не разбирам какво е подтикнало Милтън да направи Сатана такова великолепно същество, толкова склонно да споделя всички опасности и страдания на ангелите, които е съблазнил. не разбирам, от друга страна, какво би могло да го подтикне да направи ангелите толкова страхливи, че дори по призива на Създателя, нито един от тях не е изразил желание да спаси най-слабите и най-незначителни мислещи същества от вечно унищожение . "

Ако загубеният рай не може да се нарече ортодоксално християнско произведение, би било също толкова погрешно да се отрича поетът да има вяра. Мисълта на Милтън се върти в кръга от концепции и представи на пуританизма, непрекъснато влизайки в сблъсък с неговите догми, когато те влизат в конфликт с принципите на хуманизма.

Хуманизмът от епохата на Ренесанса наруши църковното учение от Средновековието за крехкостта на земния живот. Ентусиазиран химн на човека е създаден от италианеца Пико дела Мирандола в своята „Реч за достойнството на човека“, провъзгласявайки човека за най-красивия от всичко, създадено от Бог. Но той също така посочи двойствеността на своята природа: "Само човек е дал на Отца семена и ембриони, които могат да се развият по какъвто и да е начин ... Той ще даде отстъп на инстинктите на чувствеността, ще се развихри и ще стане като животните. , небесно същество ще израсте от него. Той ще започне да развива своите духовни сили, ще стане ангел и син на Бог. " Хуманистите вярваха и се надяваха, че най-добрите аспекти на човешката природа ще надделеят.

Пико дела Мирандола рисува в края на 15 век. Век и половина по-късно Милтън вижда, че надеждите на хуманистите далеч не са осъществени. Милтън се присъединява към пуританите през младостта си, тъй като вярва, че проповядваната от тях морална строгост може да се противопостави както на аристократичната разпуснатост, така и на буржоазния индивидуализъм. Убедил се обаче, че същите пороци често се крият зад показния морал на пуританите. В тази връзка заслужава внимание следващият пасаж в стихотворението на Милтън, където се отбелязва неочаквана, привидно, черта на Сатана, когото поетът противопоставя на лицемерните пуритани; духовете на ада хвалят Сатана и

Благодаря ти за

Че е готов да се жертва

За общо благо. Не до края

Добродетелите на Духовете са измрели

Отхвърлен, за срам на лошите хора,

Парадираща красива за гледане

Чрез действия, вдъхновени от гордост,

И под прикритието на ревност за добро,

Суета суета.

Внимателното четене на текста разкрива, че зад привидно фантастичен сюжет се крият размисли за живота, свидетелстващи за голямата проницателност на поета, който е добре запознат с хората и житейските обстоятелства. Милтън е събрал много такива трезво и понякога горчиви наблюдения. Но той не се интересуваше от подробности и отделни случаи, а от човек като цяло и той изрази мнението си за него, облече философска поема в религиозен сюжет.

Ако в първите книги контрастът между силите на рая и ада символизира борбата между доброто и злото в живота, то централната тема на „Изгубеният рай“ е отражението на тази борба в човешкото сърце. Тази тема е ясно определена в разговорите на свалените ангели, обсъждащи как те могат да продължат да се борят срещу Бог след поражение. Сатана чу, че Бог се готви да създаде нов свят и ново същество - човек. Да го съблазни от пътя на доброто - това е целта, която Сатана си поставя сега, така че злото да триумфира.

Сатана в религиозната митология винаги е бил въплъщение на сили, които унищожават човека. Милтън издигна наивни средновековни идеи за човешката природа до нови философски висоти. Позовавайки се на цялата вековна история на човечеството, която той все още трябва да разкаже в поемата, Милтън му дава сурова характеристика.

Силите на злото се обединиха

Управлява съгласието

Сред проклетите демони, но мъж

Същество, притежаващо съзнание,

Поправя раздора със себеподобните;

Макар и на милостта на Небето

Той има право на надежда и завет

Господ знае: да пазим вечния мир,

Той живее в омраза и вражда,

Племена опустошават земята

Чрез безмилостни войни, носене

Унищожение един към друг ...

Съвременният философ на Милтън Томас Хобс, който принадлежал към противоположния политически лагер, въпреки това в оценката си за модерността и съвременния човек се съгласи с поета и изрази това в кратка афористична форма; „Човекът е вълк за човека“. Хобс обаче вярваше, че без насилие и принуда е невъзможно да се ограничат лошите егоистични инстинкти на хората. За разлика от него, Милтън поддържа вяра в човешкия разум и силата на убеждаването.

Историята за Адам и Ева, която е разказана по-долу, има символично значение. Той противопоставя две състояния на човечеството - първоначалното съществуване на рая в идеални условия, когато хората са били невинни и не са познавали пороци, и живота „след грехопадението“. Следвайки библейската легенда, Милтън твърди, че „покварата“ на човечеството е започнала от момента, в който са изяли плодовете от дървото на познанието на доброто и злото. Ембрионът на философската идея на тази притча вече се съдържа в Библията. Милтън го разви в цялостна доктрина, свързвайки го с проблем, който беше централната точка на калвинизма и пуританизма. Според последния човек е грешен от самото начало. Първоначалният му грях трябва да бъде изкупен чрез строг покаятелен и сдържан живот.

Милтън решава проблема в духа на хуманизма. Книгите, изобразяващи непорочния живот на Адам и Ева в рая, говорят за човека като за същество, което е добро и добро по природа. Но архангел Рафаил, изпратен от Бог, предупреждава, че човешката природа е сложна:

Създаден си перфектен, но перверзен

Има добро в себе си - вие имате само сила,

Зейн е надарен със свободна воля,

Съдбата не е подчинена или строга

Необходимост.

Няма нужда да се повтаря митът за падането на човека, красноречиво изложен от Милтън. Двойствеността на мирогледа на поета се отразява и тук. Според значението на библейската легенда, Ева, последвана от Адам, е извършила грях. Но би ли могъл Милтън, човек с голяма култура, да признае такова добро като знанието като грях? Райското блаженство според Милтън е илюзия, която не отговаря на природата на човека, тъй като в човека физическото и духовното трябва да са в хармония. Райският живот на Адам и Ева беше безтелесен и това се вижда най-ясно в любовта им. Със знанието за доброто и злото те първо се пропиха от усещането за своята телесна природа. Но чувствеността не е убила духовността в тях. Това се проявява най-добре във факта, че след като научава за престъплението на Ева, Адам решава да сподели вината с нея. Той прави това от любов към нея и неговата любов и съчувствие засилват любовта на Ева към него. Вярно, тогава между тях възниква кавга, но тя завършва с помирение, тъй като те осъзнават неделимостта на съдбите си.

Пуританинът Милтън трябваше да вземе по-твърдо отношение към героя и героинята. Но си струва да прочетете редовете, посветени на телесната красота на Ева, тъй като става очевидно, че нищо човешко не е било чуждо на поета.

Не може обаче да не забележим, че в „Изгубеният рай“ все още няма представа за равенството на мъжа и жената. За Милтън човек в най-висшия смисъл е Адам. Тази почит към предразсъдъците на своето време не може да заглуши състраданието, с което авторът се отнася към своята героиня. Дори извършеният от нея „грях“ авторът оправдава, тъй като има за източник истински човешки стремеж към знание.

Същността на философията на живота на Милтън е изразена в речта на Адам след изгонването на него и Ева от рая. Ив отчаяно обмисля самоубийство. Адам я успокоява с реч за голямата ценност на живота. Той признава, че те са обречени на мъчения и изпитания и по никакъв начин не е склонен да подценява трудностите и опасностите на земния живот, толкова за разлика от небесното блаженство. Но при всичките си трудности животът в очите на Адам не е мрачен. Той казва на Ева:

Той пророкува мъчения за вас

И раждане, но тази болка

Награден в щастлив момент

Когато, радвайки се, утробата си

Ще видите плодовете; и аз съм просто страна

Докоснат от проклятие - прокълната е Земята;

Трябва да си изкарвам хляба в труда.

Каква катастрофа! Безделието би било по-лошо.

Трудът ще ме подкрепи и укрепи.

Активен живот и работа - такава е съдбата на човек и това в никакъв случай не е проклятие. Милтън - и той прави това неведнъж - коригира Библията от позицията на хуманизма в името на утвърждаването на човешкия живот и достойнство.

Изгубеният рай е своеобразна енциклопедия на поезията. Архангел Рафаел излага на Адам философията на природата - произхода на Земята, структурата на небето и движението на светилата, говори за живата и мъртва природа, за телесните и духовните принципи на живота. Разбира се, всичко това се появява под маската на библейската митология, но внимателният читател ще забележи, че разказът на Милтън е осеян с концепции и възгледи, които в никакъв случай не са древни, но модерни за поета. Милтън спокойно признава анахронизмите. Библейските герои знаят, че има телескоп; те чуха за откриването на Колумб и споменават индианците, които той е виждал на новооткрития континент. И когато силите на ада търсят средство за справяне с небесния военен, те измислят барут и стрелят с оръдия!

Всички исторически епохи са смесени в поемата. Заедно с легендарната история на Израел се описват събитията от Троянската война, римската история и съдбата на Юлий Цезар, назовават се древният британски крал Утер, средновековният крал Карл Велики, италианският учен Галилей („мъдрец от Тоскана“). . Поезията „Изгубеният рай” има световен обхват. Изкачвайки се на висока планина, Адам, придружен от архангел Михаил, вижда

Обширността, където се извисяваха градовете

През най-старите и най-новите векове,

Столиците на небезизвестните държави,

От камбала, където управлявал хан Катай,

От Самарканд, където тече Ока,

Къде е гордият трон на Тамерлан,

А до Пекин - великолепен дворец

Китайски императори; по късно

Праотецът протегна поглед свободно

Преди Агра и Лагора - градове

Към златния Херсонес; и там,

Където персийският цар живееше в Екбатана,

И по-късно Шах управлява в Исфахан;

До Москва - държавата на руския цар,

И до Византия, където седеше султанът ...

Трябва да отрежем този списък в средата - толкова е страхотен. Това е само пролог на онова, което може да се нарече философията на историята на Милтън, която поетът сложи в устата на Архангел Михаил. Архангелът показва на Адам бъдещето на човешкия род. Първо, мирният труд на фермер и овчар, но изведнъж идиличната картина се заменя от ужасната гледка на първата смърт: брат уби брат си. Смъртта царува в живота на човечеството: някои са убити от жестоко насилие, други

Огън, вода и глад; много

Лакомия, ястребност; генерира

Те са сериозни заболявания ...

Пороците завладяват човечеството все повече и повече. Някои се отдават на удоволствия, други са обзети от войнственост. Ще дойдат времената, казва архангел, кога

Ще бъде почетена само груба сила

Ще се вземе предвид нейната героична сила

И смелост. Преодоляване в битки

Покорявайте народи и племена,

Върнете се с плячка, трупайки се

Колкото е възможно повече трупове - това е короната

Славата, която идва. Който може

Достигнете триумф, те ще достойно

Герой победител, баща

Човешка раса, потомство на боговете

И дори бог, но те са по-истински

Заслужават титлата кръвопийци

И язвите на човечеството; но

Славата ще бъде намерена на Земята

И лаври, и носители на заслуги

Автентичните - забравата ще ги погълне.

Архангел предвижда наказанието, което Бог ще нанесе на грешния човешки род - световен потоп; той пророкува за появата на Божия син - Христос, който със своите мъки ще изкупи греховете на хората. Но великият пример за мъченичество за спасението на човечеството ще бъде използван от църковниците - те ще дойдат като

вълците са свирепи, приемащи

Прикриването на овчарите и ще се обърне

Светите тайни на небето в полза

Егоизъм и гордост, потъмняване

По традицията и измамата на доктрините

И суеверието - Истината ...

Ще дойде време и лъжите, насилието, фалшивите учения - всичко, което пречи на хората да живеят, ще бъде хвърлено на прах.

В края на краищата цялата Земя ще стане Рай тогава,

Едемия далеч надминава

Обширността на щастливите дни.

Научил величието и мъдростта на божеството, Адам решава да живее послушен на волята си. Архангелът го учи:

Живот ... да не обичаш,

Няма нужда да презирате. На живо

Божи ...

Адам се съгласява с това. Заключителната част на поемата е пропита с дух на смирение и послушание, но дори в нея пробива характерната нота на Милтън:

Сега разбрах

Това да страдаш за истината е подвиг

За постигане и най-високата от победите

Ние далеч не сме изчерпали цялото богатство на идеите на стихотворението. Целта ни беше да помогнем да се доближим до истинския смисъл на произведението, което на пръв поглед изглежда далеч от въпросите, засягащи човечеството в наше време. Внимателният читател ще открие дълбокото значение на поезията на Милтън, независимостта на преценките на автора, който е използвал библейския сюжет, за да изрази своето разбиране за живота, което в много отношения не съвпада със значението на Библията.

Създавайки стихотворението, Милтън се опира на вековната традиция на епичната поезия. Ако най-ранните епични стихотворения са плод на народно изкуство, то в по-късни времена възниква не народен, а литературен епос, който е иницииран от древноримския поет Вергилий. Милтън познавал древна и нова поезия, поставил си е за цел да възроди класическата форма на епоса. Но времената на развита цивилизация бяха неблагоприятни за това. В стихотворението на Милтън от художествена гледна точка също е положено противоречие. Древният епос е израз на колективното съзнание на хората. Книга или литературен епос носеха незаличимия печат на индивидуалното съзнание на автора. Необходимо е да има такава мощна индивидуалност, която е присъща на Милтън, за да се създаде творба с такава голяма поетична сила, така напълно изразяваща епохата и нейните противоречия, като „Изгубеният рай“.

Стилът на стихотворението се отличава със своята възвишеност. Речите на героите звучат величествено и тържествено. Всеки от тях е продължителен монолог, пропит с патос, тъй като всеки говорещ човек е пълен със съзнание за значението на случващите се събития. Пищното красноречие на Милтън обаче има различни тонове. Лесно е да се види това, като се сравнят яростните призиви на Сатана, бавните изказвания на Бог, поучителният тон на приказките за архангелите, достолепните монолози на Адам, нежната реч на Ева. Забележете в същото време, че Сатана, като водач на падналите ангели, се отличава с истинска запалителна реч, но, действайки в ролята на змия - съблазнителя на Ева, той разкрива някаква логика и хитрост на изкусителя .

Пейзажите на Милтън правят страхотно впечатление, те са величествени и огромни, имат космически мащаб, съответстващ на съдържанието на стихотворението. Поетът притежава необикновена фантазия, мощно въображение, което му позволява да оцвети оскъдните линии на библейската история с разноцветни описания.

Много, много в „Изгубеният рай“ носи печата на времето, когато е създадено стихотворението. Но истинската поезия преодолява всичко чуждо на новите поколения. А величественият стих на Милтън в новия превод на Аркадий Щайнберг, публикуван за първи път през 1976 г., звучи доста добре за нас. Влизайки в света на поезията на Милтън, човек може, чрез всичко необичайно и странно за съвременния читател, да разбере значението на идеите на творбата и усетете величието на личността на смелия поет-борец ...