Духовна еволюция на Евгений Онегин. Композиция по романа на А. Пушкин Еволюция на образа на Евгений Онегин

Главният герой на романа "Евгений Онегин" отваря значителна глава в поезията и в цялата руска култура. Онегин беше последван от цяла поредица от герои, наречени по-късно „излишни хора“: Лермонтовски Печорин, Тургеневски Рудин и много други, по-малко значими персонажи, въплъщаващи цял слой, епоха в социалното и духовно развитие на руското общество. Пушкин проследява произхода на това явление: в повърхностното възпитание, в безпорядъчно и имитативно възприемана европейска култура, в отсъствието на духовни и социални интереси, в благороден начин на живот, изпълнен с условности и предразсъдъци, в навика на безделие и неспособност за систематично работа. Това са необикновени, издигащи се над средното ниво на личност, възприемащи критично реалността, болезнено търсещи смисъла на живота и тяхната цел в него, разочаровани и психически опустошени, хора, които не намират приложение за забележителните си способности, неизбежно преживяващи лична драма.

Юджийн Онегин получи домашно образование и възпитание, типично за аристократичната младеж по това време, под ръководството на френски учител, който „го научи на всичко на шега, не го притесняваше със строг морал, мъмреше го малко за шеги и го взе за разходка до лятната градина. „И все пак Онегин знаеше достатъчно добре латински,„ за да разглобя епиграфите, да говорим за Ювенал “, антична литература, съвременна политическа икономия, история:

Онегин беше по мнението на мнозина

(Съдии решителни и строги)

Малък учен, но педант ...

Въпреки иронията на оценката на автора за плиткото ниво на образование на героя, както и възприятията на света за това ниво: „Какво повече искате? Света реши, че е умен и много мил ”, - Пушкин отдава почит на доста високото си интелектуално ниво, обхвата на интересите си. Начинът на живот на Онегин е типичен за младата столична аристокрация: балове, ресторанти, театри, разходки по Невски, любовни приключения - пълен набор от удоволствия, които съставят филистимската идея за щастлив, безгрижен живот.

Юджийн беше достатъчно самокритичен, достатъчно взискателен към себе си, за да не осъзнае изкуствеността, преструвките на поведението си („Колко рано би могъл да бъде лицемерен, да крие надежда, да ревнува, да не вярва, да те кара да вярваш, да изглеждаш мрачен, изтощен ... Той ще се събуди по обяд и отново до сутринта животът му е готов, еднообразен и пъстър ”).

Не; ранните чувства в него се охладиха;

Отегчен беше от шума на светлината;

Красавиците не бяха дълги

Темата на обичайните му мисли;

Те успяха да се изморят от измяна;

Приятелите и приятелството са уморени ...

Тук има ситост с монотонни впечатления и искрено, естествено желание на мислещия човек да излезе от кръга на светските конвенции, вулгарността, монотонността в необятността на живия, пълнокръвен живот.

Какво подтикна героя да протестира, макар и пасивно, срещу бездуховно, макар и комфортно съществуване, което го обрече на самота, отчуждение, охлаждане към живота?

Авторът подчертава предимствата, които отличават Онегин пред филистерските маси: „... Към мечти, неволна преданост, неподражаема странност и остър, охладен ум“, „гордост и пряка чест“, „душите са пряко благородство“. Въпреки красивите гледки, „златни ливади и полета“, Онегин в провинциалното си имение, замъкът, изпълнен с въздуха на историята, се отегчаваше, защото той „зееше еднакво сред модните и древни зали“, избягваше ограничени съседи-земевладелци, предпочитайки към всичко това самотата на объркан, но горд дух ... Той направи изключение само за млад поет, почитател на романтизма, вдъхновен от Владимир Ленски. И двамата изглеждаха като "черни овце" в очите на своите съседи наемодатели, и двамата бяха отчуждени от местното общество с безкрайни разговори "за сено и вино, за развъдника, за техните близки", въпреки че бяха толкова различни. Ленски обичаше страстно, безкористно. Онегин, изправен пред искрената, дълбока любов на необикновено момиче, не намери достатъчно духовна сила в себе си, за да отговори на това високо чувство.

Защо Онегин отхвърля любовта на Татяна? Той искрено й отдава почит:

Кога ще семейна снимка

Бях пленен дори за миг,

Това е вярно b, с изключение само на вас

Не търсих друга булка.

Онегин убеждава Татяна, че не е създаден за премерен и монотонен семеен живот, изпълнен с тихи радости:

Но аз не съм създаден за блаженство;

Душата ми му е чужда;

Напразно е вашето съвършенство:

Изобщо не съм достоен за тях.

Вярвайте (съвестта е гаранция),

Няма връщане към мечтите и годините;

Няма да обновя душата си ...

Обичам те с любовта на брат ми

И може би дори по-нежна.

Онегин е снизходителен и щедър, прям и честен и в същото време нерешителен и дори жесток. Той благородно не приема "науката за нежната страст, която Назон прослави ... в която той беше истински гений", но с ужас отказва истинската любов, която изисква огромно усилие на умствената сила.

Убийството на Ленски в дуел, провокирано от егоистичното желание на Онегин да дразни приятеля си, разкри още една слабост на Юджийн - жизнеността в него на светски конвенции, фалшиви представи за благородна чест, конвенции, толкова дълбоко презирани от него, от които той избяга от Петербург. Онегин отказа любов, която може да украси живота му, но сега той загуби единствения си приятел, искрен, доверчив. Двамата най-близки, скъпи за него хора бяха отхвърлени от него поради непобедимата душевна студенина, невъзможността да пристъпи в името на висшето над незначителното, второстепенното.

Татяна, посещавайки имението на Онегин, препрочита книги от библиотеката му и със страх забелязва, че избраният от нея предпочита романите, „v. което е отразен века и съвременният човек е изобразен съвсем правилно с неговата неморална душа, егоистична и суха, с безкрайно предадена мечта, с огорчения си ум, кипящ в празно действие “. И Татяна, колкото и да е внимателна по отношение на любимия си, колкото и да ревнува от всичко, което го заобикаля, тя все още се съмняваше в човешката му платежоспособност:

Ами той, наистина имитация,

Незначителен призрак или друго

Москвич в мантията на Харолд,

Тълкуване на чужди странности,

Думи от модерен пълен лексикон ...

Не е ли пародия?

Не, Онегин далеч не е пародия, но жив човек и съдбата му, обусловена от цялото развитие на благородната култура, е толкова тъжна, колкото и съдбата на Татяна. За първи път в живота си, изпитвайки истинско чувство на любов, Онегин в писмо до Татяна разкрива душата му. Той стана духовно по-богат, по-дълбок, по-човечен, по-чувствителен. Колко различен е той в края на романа с умен студен аристократ, обяснявайки подробно на Татяна причините да откаже любовта си. Сега той е в позицията на любовник, искрен, беззащитен, не се страхува от подигравки.

Сега той предизвиква състрадание у читателя със своята житейска драма, целия си счупен, изкривен живот:

Ако знаехте колко ужасно

Да изнемогва от жажда за любов

Да пламти - и умът е цял час

За да овладее вълнението в кръвта;

Искайки да прегърнете коленете си

И, плачейки, в краката ви

Изливайте молби, признания, наказания,

Всичко, всичко, което мога да изразя ...

Романът е мащабна творба за съдбата на конкретен човек. А. С. Пушкин разкрива характера на главния герой Евгений Онегин по различни начини: чрез вътрешен монолог, портрет, действия, отношение към другите. Събитията, които се случват в романа, обхващат дълъг период от време (в началото на романа Онегин е на осемнадесет години, в края - двадесет и шест). Авторът показва еволюцията на героя. Читателят вижда промените, настъпили в Онегин. В първата глава това е разглезен млад мъж, който е „изрязан по последна мода, като денди рокля в Лондон“, „учен човек, но педант“, бездейно убиващ времето в безкрайни забавления. Все още много млад, той вече майсторски си играе с чувствата си: Колко рано би могъл да бъде лицемер, да прикрие надеждата, да ревнува, да не вярва, да накара човек да повярва, да изглежда мрачен, изтощен, да бъде горд и послушен, внимателен или безразличен! Колко вял той мълчеше, Колко пламенно красноречив, Колко небрежен в сърдечните си писма! Едно дишане, едно любвеобилно, как знаеше как да се забрави! Колко бърз и нежен е погледът му, срамежлив и нагъл, а на моменти и Шон с послушна сълза! Списъкът с неговите „умения“ продължава и продължава. Младежът обаче не се занимаваше с никакъв полезен бизнес („Прозявайки се, той взе писалката, исках да напиша - но упоритата работа, от която му беше дошло до гуша; нищо не излезе от писалката му ...“). „Young rake“ - това (много подходящо) определение е дадено на героя от автора. Но най-лошото е, че, писнал от светския живот, след като е научил неговите закони, Онегин губи способността искрено да обича, да съпреживява другите. Героят е много ярко характеризиран от вътрешния си монолог в самото начало на романа, когато отива в селото при умиращия си чичо: Но, Боже мой, каква скука, да седи с болен човек денем и нощем, без да напуска една стъпка! Каква долна измама на Полумъртви да го забавляваш, Да коригираш възглавници за Него, Тъжно е да носиш лекарства, Въздишай и си помисли: Кога дяволът ще те вземе! Нито капка състрадание към роднина, той отива да получи наследство: И той се прозя предварително, подготвяйки се, заради пари, за въздишки, скука и измама ... Селото след два дни също отегчи Юджийн. Поддавайки се на убеждението на Ленски, негов приятел „няма какво да прави”, Онегин среща семейство Ларин. Татяна Ларина привлече вниманието му, но нищо повече. Любовта на едно провинциално момиче го кара да иска да й прочете „проповед“, че той не е подходящ за нея като съпруг и че Татяна трябва да се научи да „управлява себе си“, защото „неопитността води до неприятности“. Онегин също не издържа на изпитанието за приятелство: след като реши да отмъсти на Ленски за раздразнението, което бе изпитал при вида на многобройни гости на рождения ден на Таня, той започва да ухажва Олга, провокирайки дуел с Ленски. Онегин би могъл да предотврати този двубой (особено след като осъзнава, че е сгрешил), но страхът от общественото мнение е по-силен от разкаянието. Онегин е принуден да напусне селото („Той напусна селото си, Гори и полета на усамотение, Където всеки ден Му се явяваше кървава сянка ...“). Той отива на пътешествие. В осма глава отново се срещаме с нашия герой. Изминаха няколко години, той, както и преди, сам, не намирайки нещо за правене по свой вкус („изнемощявайки в бездействието на свободното време Без служба, без жена, без работа, не можах да направя нищо“), идва при Св. Петербург. Виждайки Татяна на бала в ново качество, под маската на „законодателя на залата“, Онегин е изумен и ... се влюбва. Сега той вече страда, очаква с нетърпение да я срещне, измъчван от ревност. Във всички останали отношения нашият герой не се е променил, но авторът показва, че Онегин наистина обича! Какви са редовете от писмото му: Не, всяка минута да те видя, Навсякъде, за да те последва, Усмивка на устни, движение на очите Хвани с любящи очи, Да те слушам дълго време, да разбереш с твоята Душа цялото си съвършенство , Преди да умрете в агония, пребледнете и избледнете ... блаженство! Критикът Д. И. Писарев обаче смята, че Онегин, декларирайки любовта си към Татяна, „търси само интрига“. Самата Татяна говори за това на последната среща с него: Защо ме преследвате сега? Защо съм в "съзнанието ти? Не защото сега трябва да се появя във висшето общество; че съм богат и благороден, че съпругът ми е осакатен в битки, че съдът ни гали за това? Не защото срамът ми сега ще бъде всичко беше забелязан И може ли в обществото да ви донесе съблазнителна чест? Но аз съм съгласен с мнението на В. Г. Белински, който вярва, че Онегин има „силна и дълбока страст към Татяна.“ В писмото, написано до Татяна, се казва, че неговият автор е престанал да бъде скептик и започва да се чувства.

Пушкин, в своя роман "", един от първите поети от онова време успя да разкрие на читателите истинските черти на характера на хората от своята епоха. Авторът отбелязва, че образованите и възпитани хора се чувстват самотни в едно светско общество и са склонни да бягат от него. Защо се случва това? Да, тъй като повечето хора от младото и прогресивно поколение напълно са загубили своите културни и духовни интереси, те следват и имитират европейския живот, без да разбират защо.

Именно той стана героят на романа, който изпита скуката на околното общество. Беше уморен от светски срещи и балове. Той се стреми да избяга от престорен живот. Пушкин ни описва много подробно характера и нравите на Юджийн. Понякога ми се струва, че в характера си Пушкин разкрива част от себе си.

Първата глава ни разказва за социалния живот на млад мъж. Той се открояваше значително от другите хора. Отличаваше се с възпитанието, образованието и студения си ум. Затова той се смущава от такъв безсмислен живот. Онегин решава да направи нещо полезно и заминава за селото.

Там той среща друг, доста поразителен герой -. Той беше точно обратното на Онегин. Именно този контраст на чертите на характера на главните герои помага на читателите да разберат по-добре образите на младите хора.

Поглеждайки към Ленски, Юджийн си припомня старите си времена, когато също се е възхищавал на околната красота, когато също е обичал. Но светското общество преобърна вътрешния му свят. Той става циничен и твърд.

В резултат на това Онегин не можа да устои на околните обстоятелства и стана убиец на най-добрия си приятел. Това дело е завинаги запечатано в душата му. Това събитие принуждава Юджийн да избяга от селото. Той се скита из родните си земи, но не може да намери полза за себе си.

С развитието на сюжета виждаме съвсем различен Онегин - той е израснал и е станал по-богат духовно. Любовният отказ на Татяна му нанася още един житейски удар.

Онегин успя да излезе от светското общество в мир и тишина. Но дори там той не можеше да намери спокойствие. Дори приятелството и любовта не биха могли да направят друг човек от него. Утвърдените му основи не позволиха на младия мъж да се развива в положителна посока. Той отхвърли любовта, за да бъде свободен и свободен. Той уби приятел, за да не противоречи на общественото мнение. Всички тези събития доведоха главния герой до духовна празнота. Той така и не успя да стане полезен и необходим, както по-рано бе пожелал.

В работата на Пушкин за първи път проблемът с развитието на характера намира изчерпателно решение. В неговия роман "Евгений Онегин" наистина се развива характерът не само на главния герой, но и на редица други герои. Пушкин беше убеден, че човек не остава непроменен дори когато средата е замръзнала. В романа се случва постоянен цикъл на едни и същи ситуации, сцена след сцена винаги се повтаря. Това състояние е признак на обща неподвижност, неизменност и скованост на социалната среда.

Значителна глава в поезията и в цялата руска култура отваря главният герой на романа "Евгений Онегин". Последва цяла плеяда литературни герои, които по-късно бяха признати за „излишни хора“: Печорин на Лермонтов, Рудин на Тургенев и много други по-малко значими персонажи, които въплъщават цял \u200b\u200bслой, епоха в социалното и духовно развитие на руското общество. Пушкин проследява произхода на това явление: в повърхностното възпитание, в безпорядъчно и имитативно възприемана европейска култура, в отсъствието на духовни и социални интереси, в благороден начин на живот, изпълнен с условности и предразсъдъци, в навика на безделие и неспособност за систематично работа. Това са необикновени, издигащи се над средното ниво на личност, възприемащи критично реалността, болезнено търсещи смисъла на живота и тяхната цел в него, разочаровани и психически опустошени, хора, които не намират приложение за забележителните си способности, неизбежно преживяващи лична драма.

Разбира се, всяка печалба си струва. Човек не може да придобие свобода, дори такава ограничена, каквато е постигнал Онегин, без да плати изцяло за нея. Героят трябваше да жертва много: младежка спонтанност, младежки ентусиазъм, бивша енергия, пълнота на силата, ентусиазъм, с който той грабна за нови роли. "Ранните чувства в него се охладиха", - каза Пушкин.

Но илюзорната свобода не беше единствената печалба на героя. Онегин започна да притежава зрялост на мисълта, проницателност и трезвост при оценката на собственото си поведение. Той се научи да следва моралния диктат. До известна степен Онегин се еманципира от потисничеството на светските обичаи и мнения, изолира се от излъсканата и неморална тълпа от благородници. Той придоби увереност в собствената си правда, поне относно светлината. От всичко това можем да заключим, че той се е издигнал над благородното общество - и столично, и провинциално. И той се издигна преди всичко в духовния план, защото осъзна своята идеологическа, културна и морална мизерност.

По този начин героят на Онегин в романа се появява в развитие. И основният начин за изобразяване на този процес на развитие се оказа не историята на автора, а показването на ролите, изпълнявани от Онегин.

Повечето от тях са в миналото, в праисторията, преди началото на сюжетното действие. Но без такъв фон едва ли беше възможно да се покаже най-важното в развитието на характера - неговата посока. Когато тази посока на развитието на Онегин вече се появи, тогава героят на романа получи онази очевидна независимост от автора, което изненада Пушкин. Онегин никога не отиде при декабристите, а Татяна взе и се омъжи; освен това тя стана принципно вярна съпруга в тази грешна светлина и отказа на човека, когото обичаше и продължава да обича.

Според Пушкин героите на съвременните европейски романи за разочарован млад мъж имат „неморална душа“. Тази оценка не е напълно приложима за Онегин. За него не може да се каже, че е човек с неморална душа. В историята на връзката между Онегин и Татяна Пушкин показа "пряката благородство на душата" на героя. Убийството на Ленски в дуел от Онегин също не може безусловно да се нарече неморално, тъй като според тогавашните концепции двубоят е легализиран начин за защита на честта в благородното общество. За него приемането на дуел или отказът не беше дреболия, а основният въпрос, защото беше въпросът дали ще остане в благородното общество, дали все още ще бъде „свой“ в тази среда или ще бъде отлъчен. За Онегин не може да се каже, че той е безнадежден егоист. Дълбоко в себе си той не е чужд на доброжелателността и отзивчивостта към хората.

Главният герой на романа е сложна и дълбоко противоречива личност. Това е особено забележимо, когато читателят се обърне към онези строфи, в които се казва, че Татяна, опитвайки се да разбере по-добре Онегин, изучава бележките си в полетата на любимите си книги. Татяна размишлява какво е Онегин. Тя усети неговата странност, улови сложното преплитане в характера на героя на противоречиви свойства (Онегин - „творението на ада или рая?“) Тя се опитва да реши какво има повече в него: добро или зло?

Онегин, който започна да преодолява егоистичния си подход към хората под влиянието на житейския опит (дуел, пътешествие), е развълнуван от срещата с Татяна. В своето закъсняло чувство, самотният и страдащ герой се надява да бъде съживен. Той наистина се трансформира.

Въпреки иронията на оценката на автора за плиткото ниво на образование на героя, както и възприятията на света за това ниво: "Какво е повече за вас? Светлината реши, че той е умен и много приятен", - Пушкин отдава почит до неговото доста високо интелектуално ниво, обхвата на неговите интереси. Начинът на живот на Онегин е типичен за младата столична аристокрация: балове, ресторанти, театри, разходки по Невски, любовни приключения - пълен набор от удоволствия, които съставят филистимската идея за щастлив, безгрижен живот.

Юджийн беше достатъчно самокритичен, взискателен към себе си, за да не осъзнае изкуствеността, преструването на поведението си.

Колко рано би могъл да бъде лицемер
тая надежда, ревнувай,
не вярвайте, карайте да вярвате,
изглежда мрачно, вяло ...

Онегин не можеше да се примири със зашеметяващия начин на живот.

Събужда се по обяд и отново
животът му е готов до сутринта,
монотонен и пъстър.
Не; ранните чувства в него се охладиха;
Отегчен беше от шума на светлината;
Красавиците не бяха дълги
Темата на обичайните му мисли;
Те успяха да се изморят от измяна;
Приятелите и приятелството са уморени ...

Такъв живот и безразличие към всичко не му доставяха удовлетворение. Онегин търси своето щастие и спасение в любовта:

Не, да те виждам всяка минута
Следвам те навсякъде,
Усмивката на устните, движението на очите
Хвани с любящи очи
Да те слушам дълго време, да разберем
Душа цялото си съвършенство
Да умреш в агония преди теб,
Избледнявайте и избледнявайте ... ето блаженство!

Снизходителността и щедростта на Онегин, директността и честността на Онегин в същото време са съпоставени с нерешителност и дори жестокост. „Науката за нежната страст, която Назон пееше ... в която той беше истински гений“, той благородно не приема, но от истинската любов, която изисква огромно усилие на умствената сила, със страх, който той отхвърля.

Смъртта на Ленски в дуел, провокирана от егоистичното желание на Онегин да дразни приятеля си, хвърли завесата от още една слабост на Юджийн - жизнеността на светските конвенции, фалшивите идеи за благородна чест. Конвенции, които той толкова дълбоко презираше и от които избяга от Петербург. Онегин по собствена воля изостави чувството, което би могло да украси живота му - от любов, и сега е загубил единствения си, искрен и доверчив приятел. Двамата най-близки и скъпи за него, заради непобедимата душевна студенина и невъзможността да прекрачи незначителното в името на високото, бяха отхвърлени от него.

Признанието на Татяна по време на последната среща внася объркване в душата му: „Обичам те (защо да се разглобява?)“. „След минута зло за него“ авторът напуска Онегин. И този край не е случаен. Авторът е уверен, че не само по-нататъшната еволюция на Онегините, но и естеството на тази еволюция ще зависи от конкретни социално-исторически условия.

Романът в стихове на Александър Пушкин "Евгений Онегин" е едно от най-известните му произведения. Той отразява цяла историческа епоха, представена чрез историята на героя, отразява светското общество от онова време с всичките му недостатъци. Това беше консуматорско общество, неспособно да преживее високи нрави. Всичко беше консумирано: от храна до очила и дори чувства. В консумацията минава всеки ден от монотонен живот, лишен от всякакъв смисъл.

Такъв живот не е за Онегин, той е над всичко това. Той е напреднала личност, която е изпреварила обществото в развитие. Обществото обаче никога не е разбирало и не е приемало хора за разлика от мнозинството, които мислят за по-модерни и прогресивни, такива хора стават „излишни“.

Юджийн Онегин получи типично домашно образование за аристократичната младеж по това време под ръководството на френски губернатор, не много дълбоко, но достатъчно, за да „светът реши, че е умен и много приятен“.

Първата глава показва Онегин в Санкт Петербург, където той, подобно на много други млади хора от знатен произход, се отдава на забавления. Онегин е столичен денди, зает с „играта на страстите“ и изглежда, че е лишен от способността да обича. Но Юджийн по своята същност се откроява от общата маса на своята „неволна отдаденост на мечтите“, „неподражаема странност и остър, охладен ум“, чувство за чест и благородство на душата. Поради тази причина Онегин е разочарован от светското общество и е победен от „руския блус“. След като напусна светското общество, той се опита да се заеме с някаква полезна дейност, но „тежката работа му беше гадна“. Онегин се опитва да разсее скуката с четене, но не успя. В крайна сметка, след като получи вестта, че чичо му умира, Евгений отива в селото, „приготвяйки пари заради скуката, въздишките и измамата“.

Онегин обаче не намери чичо си жив. След като наследи имението, Юджийн се установява в селото, надявайки се да облекчи скуката. Онегин замени "стария корве" със "лек квитрент", който значително улесни живота на селяните и беше напреднала стъпка за това време. Това беше краят на участието му в живота на селяните. На третия ден сините отново го надвиха. Онегин беше откровено отегчен в селото и приятелството с Ленски, пълната противоположност на Юджийн, беше принудено, което авторът подчертава с редовете „няма какво да правят приятели“. Житейският опит на Онегин, студен скептичен ум го водят до отричане на реалността, до критично отношение към нея. Колкото Ленски е ентусиазиран от живота, толкова и Онегин е разочарован от него; колко романтичен е Ленски, колко прагматичен е Онегин. Това различие сближава героите, но води и до смъртта на Ленски. Онегин се отнасяше с него като с баща и се поколеба преди дуела, „обвини се в много отношения“, разбра, че „той вече греши“, че трябва да покаже на себе си „не пламенно момче, боец, а съпруг с чест и разузнаване "и се извинете на Ленски, обяснете причината за поведението му, като по този начин предотвратите дуел. Но страхът от общественото мнение, редът и основите на това много светско общество, което Онегин така презираше, не му позволиха да направи това. Ленски е убит. Разкаянието кара Онегин да напусне селото и да пътува.

В крайна сметка Юджийн, като никога не намира своето място в живота, се завръща в Санкт Петербург. Там той среща Татяна и за първи път истинско, дълбоко чувство обхваща Онегин. Но Татяна вече се е омъжила за генерал, приятел на Юджийн, и не може да бъде с Онегин. Юджийн остава сам.

Образът на Онегин се развива през целия роман. Онегин „оставя“ романа по съвсем различен начин от това, което Пушкин му изобразява в първите глави. Ако в началото на романа Онегин е даден като силен, горд човек, който знае собствената си стойност, то в края го виждаме лишен от всякакви перспективи в живота, лишен от сила, енергия, въпреки младостта, позицията и ума си. Пушкин обаче остави края на романа отворен и по-нататъшната съдба на Онегин остава неизвестна ...

Актуализирано: 2018-06-21

Внимание!
Ако забележите грешка или печатна грешка, изберете текста и натиснете Ctrl + Enter.
По този начин ще имате безценна полза за проекта и други читатели.

Благодаря ви за вниманието.