Кратък речник по естетика. Художествени заслуги

Агния Львовна Барто е роден в Москва в семейството на лекар - ветеринарен лекар. Учи в образователно училище, едновременно посещава драматично училище, иска да стане актриса. Тя започна да пише поезия рано: това бяха палави епиграми за учители и приятелки. След 20 години първите й стихове се появяват в печат. А. Барто широко използва средствата за хумор, когато разказва на малки деца за играчка, зайче, мечка, бик, кон. ("Играчки 1936)
Има бичок, люлеещ се,
Въздишки в движение:
-О, дъската свършва,
Сега ще падна!
Всяка играчка в образа на поетесата придобива индивидуалност:
Време за сън!
Бивачът заспа
Лежах в кутията отстрани.
Сънливата мечка си легна
Само слонът не иска да спи.
Главата на слона кима
Той изпраща поклон на слона.
Играчките на А. Барто са пълноправни участници в детския живот, приятели на деца:
Обичам коня си
Ще разресвам козината й гладко
Ще изгладя опашката с мида
И ще отида на кон да го посетя.
Обръща се внимание на такава особеност в стиховете за играчки, като правило те се пишат от първо лице, ако говорим за някакви добри дела на деца - „Тегля лодката по бърза река ...“; „Не, напразно решихме да подкараме котката с колата ...“; „Ние ще построим самолета ....“ и от трето лице, когато няма активни действия на детето или лоши действия „Зайче, домакинята го хвърли ...“; „Нашата Таня е шумна ...“.
Тази техника помага да се утвърдят положителните черти на характера у младите читатели.
Повече от едно поколение съветски хора от детството познава и обича стиховете на А. Барто. Тайната на такава популярност се крие в свежестта и спонтанността на чувствата, предадени от поетесата, в способността й да решава най-важните педагогически проблеми в ярка художествена форма.
Текст на А. Барто е хроника на съветското детство. Героите на тези стихотворения са деца от малко дете, което все още не може да произнесе думата "майка" на 14-годишен тийнейджър, който се готви да се присъедини към Комсомола. С тези познания по детска психология поетът създава книги за най-малките. А за такава книга служи сборникът „Играчки“ от 1936 г., съставен от леки звучни стихове за любими детски играчки - космато мече, бик, топка, кон и др.

Ненадминат в детската поезия по света има цикъл от международни стихотворения на А. Барто - „Преводи от деца“. Много детски стихотворения трябваше

четете и съчувствайте на поетесата, за да усетите настроението на дете, живеещо в една или друга част на света. Едва след това тя започва да създава стихове, които запазват непосредствеността на визията за света от деца от различни страни. „Много от тях са свързани с„ малки поети “, но често преживяванията им са по-дълбоки, по-богати, отколкото детето може да изрази. Затова се опитах да запазя смисъла на всяко стихотворение, да намеря за него онази поетична форма, която би изяснила, по-точно предала казаното от детето “, каза А. Барто за идеята на този цикъл. Проблемите на стиховете от цикъла са разнообразни: отношение към природата, любов към майката, любовта на първото дете, загриженост за бъдещето.
„Преводи от деца“ - забележително произведение не само в творчеството на А. Барто, но и в световната детска литература. Този цикъл създаде новаторска традиция в търсенето на поетично себеизразяване на световните детски поети. Способността да се намерят нови възможности за поетично себеизразяване, да се предаде щафетата на традициите - една от най-важните черти на творчеството на А. Барто в продължение на повече от десетилетие. Талантът на А. Барто не спира в развитието си, тя се опитва да каже нова поетична дума на всяко ново младо поколение читатели.
Написани по различно време, стиховете на Барто за деца са събрани в двутомник "Стихотворения за деца", в стихосбирки „За цветя в зимната гора“, „Просто поезия“, „Твоята поезия“ други. Героите на нейните книги са деца от ранна възраст до 14-годишна възраст.
Стиховете на Барто са обичани от деца от всички възрасти. Тайната на такава популярност се крие в свежестта и спонтанността на чувствата, предадени от поетесата, в способността й да решава най-важните педагогически проблеми в ярка художествена форма.
Римата на стиховете на Барто е богата и разнообразна. Тя винаги звъни, силна. В стиховете на поетесата богатството на съдържанието е органично съчетано с високо художествена форма.
А. Фадеев пише: „Творчеството на А. Барто, изпълнено с любов към живота, ясно, слънчево, смело, мило, носи радост на хората, отглеждайки повече от едно поколение деца.“

След като се запознах със състава на романа „Герой на нашето време“, който е необичаен и сложен, бих искал да отбележа художествените достойнства на романа. Пейзажът на Лермонтов има много важна характеристика: той е тясно свързан с преживяванията на героите, изразява техните чувства и настроения, целият роман е пропит с дълбок лиризъм. Оттук идва страстната емоционалност, вълнението от описанията на природата, което създава усещане за музикалността на неговата проза. Сребристата нишка на реките и синкавата мъгла, плъзгаща се над водата, избягваща в клисурите на планините от топлите лъчи, и блясъкът на снега по хребетите на планините - прецизните и свежи цветове на прозата на Лермонтов са много автентични. В „Бела” се възхищаваме на истински рисуваните картини на морала на планинците, техния суров начин на живот, тяхната бедност. Лермонтов пише: „Сакля беше залепнал с едната страна до скалата, три мокри стъпала водеха до вратата му. Намаляйки влязох и се блъснах в крава, не знаех къде да отида: тук овцете блеят, кучето мрънка там ”. Хората от Кавказ живееха тежко и тъжно, потискани от своите князе, както и от царското правителство, което ги смяташе за „местните жители на Русия“. Показвайки сенчестите страни на живота на планинарите, Лермонтов симпатизира на хората. Величествените картини на планинската природа са рисувани с голям талант. Художественото описание на природата в романа е много важно за разкриването на образа на Печорин. В дневника на Печорин често попадаме на описание на природата, свързано с определени мисли, чувства, настроения и това ни помага да проникнем в душата му, да разберем много от неговите черти на характера. Печорин е поетична личност, страстно влюбена в природата, способна образно да предаде това, което вижда. Често мислите му за природата се преплитат с мислите му за хората, за самия него. Печорин майсторски описва природата на нощта / дневникът му от 16 май / със светлините в прозорците и „мрачни, снежни планини”. Понякога картините на природата служат като повод за размисъл, разсъждения, сравнение. Пример за такъв пейзаж е описанието на звездното небе в разказа „фаталист“, появата на който го кара да разсъждава върху съдбата на едно поколение. Изпратен в крепостта, Печорин се отегчава, природата му изглежда скучна. Пейзажът тук помага да се разбере душевното състояние на героя. Описанието на развълнуваното море в разказа „Таман“ служи на това. Картината, която се отваря за Григорий от площада, където трябваше да се проведе дуелът, гледката към слънцето, чиито лъчи не стоплят Печорин след дуела - цялата природа е тъжна. По този начин виждаме, че описанието на природата заема голямо място a. разкриване на личността на Печорин. Само насаме с природата Печорин изпитва най-дълбоката радост. "Не си спомням по-дълбока и свежа сутрин!" - възкликва Печорин, изумен от красотата на изгрева в планината. Последните надежди на Печорин са насочени към безкрайните морски простори, към шума на вълните. Сравнявайки се с моряк, роден и израснал на палубата на разбойническа бригада, той казва, че пропуска крайбрежния пясък, слуша рева на наближаващите вълни и наднича в далечината, покрита с мъгла. Лермонтов много обичаше морето, стихотворението му "Платно" отразява романа "Герой на нашето време". Печорин търси желаното "платно" в морето. Тази мечта не се сбъдна нито за Лермонтов, нито за героя на неговия роман: „желаното платно“ не се появи и не ги помете в друг живот, на други брегове на последните страници на романа. Пгчорин нарича себе си и своето поколение „окаяни потомци, скитащи се по земята без убеждение и гордост, без удоволствие и страх“. Чудесният образ на платно е копнеж за неуспешен живот. Историята „Принцеса Мери“ се открива с прекрасен пейзаж. Печорин пише в дневника си: „Имам прекрасна гледка от три страни“. Лермонтов беше високо оценен от Чехов. Той написа; „Не знам по-добър език от този на Лермонтов. Научих се да пиша от него. " Езикът на романа "Герой на нашето време" зарадва най-големите майстори на словото. „Никой никога не е писал с нас толкова правилна, красива и ароматна проза“, каза Гогол за Лермонтов. Подобно на Пушкин, Лермонтов ^ търси точността и яснотата на всяка фраза, нейното усъвършенстване. Езикът на романа е плод на обширната работа на автора върху ръкописите. Езикът на Печорин е много поетичен, гъвкавата структура на речта му свидетелства за човек с голяма култура с фин и проницателен ум. Богатството на езика на романа се основава на личното отношение на Лермонтов към природата. Той пише роман в Кавказ, природата го вдъхновява. Централната част на романа - „Дневникът на Печорин“ се характеризира с особено задълбочен психологически анализ. За първи път в руската литература се появява такова безмилостно излагане на герой на личността му. Преживяванията на героя се анализират от него с „строгостта на съдия и гражданин“. Печорин казва: "Все още се опитвам да си обясня какъв вид чувства кипят в гърдите ми." Навикът за самоанализ се допълва от уменията за постоянно наблюдение на другите. По същество всички отношения на Печорин с хората са един вид психологически експерименти, които интересуват героя със своята сложност ”за известно време, забавляват с късмет. Това е историята с Бела, историята на победата над Мери. Подобна беше и психологическата „игра“ с Грушницки, когото Печорин заблуждаваше, казвайки, че Мери не е безразлична към него, за да може по-късно да докаже своята плачевна грешка. Печорин твърди, че „амбицията не е нищо повече от жажда за власт, а щастието е просто помпозна гордост“. Ако А.С. Пушкин се смята за създател на първия реалистичен поетичен роман за модерността, след това, по мое мнение, Лермонтов е автор на първия социално-психологически роман в проза, романът му се отличава с дълбочината на анализа на психологическото възприятие на света, изобразявайки своята епоха, Лермонтов го подлага на дълбок критичен анализ, без да се поддава на никакви илюзии и заблуди. Лермонтов показва всички най-слаби страни на своето поколение: студенина на сърцето, егоизъм, безплодие на дейността. Реализмът на Герой от нашето време се различава в много отношения от реализма на романа на Пушкин. Отблъсквайки ежедневните елементи, историята на живота на героите, Лермонтов фокусира вниманието върху техния вътрешен свят, разкривайки в детайли мотивите, подтикнали един или друг герой към някакви действия. Авторът изобразява всякакъв вид игра на чувства с такава дълбочина, проникване и детайлност, каквато литературата по негово време още не е познавала. Мнозина смятаха Лермонтов за предшественик на Лев Толстой и аз съм абсолютно съгласен с това, именно от Лермонтов Толстой се научи на техниките за разкриване на вътрешния свят на героите, портрета и стила на речта. Достоевски също изхожда от творческия опит на Лермонтов, но мислите на Лермонтов за ролята на страданието в духовния живот на човека, за раздвоеното съзнание, за краха на индивидуализма на силна личност се превръщат в образа на Достоевски за болезненото напрежение и болезненото страдание на героите от неговите творби. Непокорната природа на Печорин отказва радости и спокойствие. Този герой винаги „иска бурята“. Неговата природа е твърде богата на страсти и мисли, твърде свободна, за да се задоволи с малко и да не изисква големи чувства, събития, усещания от света. Самоанализът е необходим на съвременния човек, за да може коректно да съотнесе своята съдба и съдба с реалния живот, за да разбере мястото си в този свят. Липсата на убеждение е истинска трагедия за героя и неговото поколение. „Вестникът на Печорин“ разкрива жива, сложна, богата, аналитична работа на ума. Това ни доказва не само, че главният герой е типична фигура, но и че в Русия има млади хора, които са трагично самотни, смята Печорин сред жалките потомци, които бродят по земята без убеждение. Той казва: „Вече не сме способни на големи жертви, нито за доброто на човечеството, нито дори за собственото си щастие“. Същата идея се повтаря и в стихотворението на Лермонтов „Дума“: Ние сме богати, едва излезли от люлката, от грешките на нашите бащи и техните късни умове, И животът ни носи като равномерен път без цел, Като празник на чужд празник. Всеки истински руски човек се чувства неспокоен при мисълта, че М.Ю. Лермонтов почина рано. Решавайки моралния проблем на целта на живота, главният герой на неговата работа, Григорий Печорин, не можа да намери приложение за своите способности. „Защо живях? С каква цел съм роден? Но, вярно е, имах висока цел, тъй като чувствам огромна сила в душата си “, пише той. В тази несигурност се крие произходът на отношението на Печорин към хората около него. Той е безразличен към техните преживявания, затова, без да се колебае, изкривява съдбите на другите. За такива млади хора Пушкин пише: „За тях има милиони двуноги същества, името е едно“. Използвайки думите на Пушкин, можем да кажем за Печорин, че в неговите възгледи за живота „векът е бил отразен, а съвременният човек е изобразен съвсем правилно, с неговата неморална душа, егоистичен и сух“. Ето как Лермонтов видя своето поколение.

ХУДОЖНА СТОЙНОСТ - произведение на изкуството по отношение на най-високите човешки нужди и интереси, реализирано в своите съдържателно-художествени добродетели и функции, благодарение на което има положителен ефект върху чувствата, ума, волята на хората, допринасяйки за тяхното духовно развитие.

Художествената стойност е емоционалното, сензорно-психологическото, идейното съдържание на едно произведение като система от образи, набор от значения, съдържащи се в него и значенията, които то поражда. Тъй като това съдържание е обективирано от автора с помощта на „носител-конструктор” (създаден от определен материал в съответствие със законите на даден вид изкуство), ценностите, възникващи в резултат на художествената обработка на този материал, също са ценни. Тези качества (органично единство на форма и съдържание, композиционна хармония, хармония, пълнота, изразителност, художествена достоверност на средствата, езикова разбираемост) придобиват естетическа стойност като постигнато съвършенство, проява на талант, доказателства за майсторство.

Художествената стойност се формира от единството на обективните значения и значения, които възникват при овладяването на дадено произведение. В зависимост от жанра на произведението, неговата цел и съдържателни аспекти, органични за него (психологически, социално-аналитичен, философски и др.), Това единство може да бъде доминирано от някои от възможните ценностни значения (например когнитивно, образователно, социално мобилизиращо, хедонистично и т.н.).

Наистина значими произведения на изкуството принадлежат на художници, които създават за доброто на човека и следователно защитават, утвърждават и поетизират значимите ценности на живота и културата. В същото време самата творба се създава като потенциална художествена ценност. Той се превръща в социална ценност до степента, в която се познават съдържанията и мислите на автора, съдържащи се в него, признават се достойнствата му и се развиват и изпълняват неговите функции. Тъй като това развитие се извършва от субекти, чиито ценностни ориентации не са идентични, работата получава неидентична оценка. Според релативистката концепция, която игнорира диалектиката на естетическите отношения субект-обект, художествената стойност се интерпретира като функция на оценката, тя се оказва производно на ориентациите, вкусовете и мненията на една или друга част от обществеността или отделен реципиент. По този начин авангардни продукти, псевдохудожествени продукти, възприемани като художествени явления, се отнасят към сферата на художествената стойност. Според марксистката концепция адекватна квалификация на художествената стойност е възможна само при условие, че субектът на ценностното отношение има обща култура, съответстваща на художественото образование, добър естетически вкус и ценностна ориентация, съответстваща на тенденциите на социалния и културен прогрес. Историческата изменчивост на художествения вкус не само не изключва, но предполага приемствеността на идеите за добре дефинирани достойнства, които имат трайна стойност, и за съответните критерии.

Художествената стойност е неравна по своята обективна значимост, която се определя от степента на дълбочина в предмета на показване, идеология, творческа оригиналност, иновация. Най-висока стойност имат творбите, в които с хуманистичен стремеж и правдивост се съдържат творчески придобивки и открития, въплътени са дълбоки обобщения на социалните отношения, човешките характери и съдби, общозначителни психологически състояния и чувства. В зависимост от предметно-сюжетната специфика и проблематиката на творбата, нейните ценностни значения могат да имат предимно „ситуационен“ конкретно-исторически характер или да притежават универсалност. Универсалните ценностни значения възникват в конкретни исторически, социални, национални условия и културен контекст. Ако обаче условията на живот на хората, техните психологически стереотипи, морал, обичаи се променят, тогава кардиналните въпроси за смисъла на живота и щастието на човек, неговото достойнство, търсенето на хармония в отношенията с други хора остават общовалидни. Статусът на универсалните художествени ценности се придобива от произведения, които повдигат и обсъждат тези „вечни“ въпроси, съдържат универсални значения, които са отворени за четене на хора от различни нации и различни епохи. Така че, поради сигурността на свойствата на „човешкия човек“ и наличието на аксиологични константи на хуманистичното естетическо съзнание, е възможно да се наследят художествени ценности, междуетнически обмен от тях, появата и обогатяването на техния универсален фонд.

Художествени достойнства на романа "Герой на нашето време"

След като се запознах със състава на романа „Герой на нашето време“, който е необичаен и сложен, бих искал да отбележа художествените достойнства на романа. Пейзажът на Лермонтов има много важна характеристика: тясно е свързана с преживяванията на персонажите, изразява техните чувства и настроения, целият роман е пропит с дълбок лиризъм. Оттук идва страстната емоционалност, вълнението от описанията на природата, което създава усещане за музикалността на неговата проза. Сребристата нишка на реките и синкавата мъгла, плъзгаща се над водата, избягваща в клисурите на планините от топлите лъчи, и блясъкът на снега по хребетите на планините - прецизните и свежи цветове на прозата на Лермонтов са много автентични. В „Бела“ се възхищаваме на истинно нарисуваните картини на морала на планинците, техния суров начин на живот, тяхната бедност. Лермонтов пише: „Сакля беше залепнал с едната страна до скалата, три мокри стъпала водеха до вратата му.

„Народът на Кавказ живееше тежко и тъжно, потиснат от своите князе, както и от царското правителство, което ги смяташе за„ местни жители на Русия. “Показвайки сенчестите страни на живота на планинарите, Лермонтов симпатизира на хората. Величествените картини на планинската природа са нарисувани много талантливо.

и това ни помага да проникнем в душата му, да разберем много черти на характера му. Печорин е поетична личност, страстно влюбена в природата, способна образно да предаде това, което вижда. Често мислите му за природата се преплитат с мислите му за хората, за самия него. Печорин майсторски описва природата на нощта / дневникът му от 16 май / с нейните светлини в прозорците и „мрачни, снежни планини”. Понякога картините на природата служат като повод за размисъл, разсъждения, сравнение. Пример за такъв пейзаж е описанието на звездното небе в разказа „фаталист“, появата на който го кара да разсъждава върху съдбата на едно поколение. Изпратен в крепостта, Печорин се отегчава, природата му изглежда скучна.

„Таман“. Картината, която се отваря за Григорий от площада, където трябваше да се проведе дуелът, гледката към слънцето, чиито лъчи не стоплят Печорин след дуела - цялата природа е тъжна. По този начин виждаме, че описанието на природата заема голямо място a. разкриване на личността на Печорин.

Само насаме с природата Печорин изпитва най-дълбоката радост. „Не помня по-дълбока и свежа сутрин!“ - възкликва Печорин, изумен от красотата на изгрева в планината. Последните надежди на Печорин са насочени към безкрайните морски простори, към шума на вълните. Сравнявайки се с моряк, който е роден и израснал на палубата на разбойническа бригада, той казва, че му липсва крайбрежният пясък, слуша рева на идващите вълни и наднича в далечината, покрита с мъгла. Лермонтов много обичаше морето, стихотворението му "Платно" отразява романа "Герой на нашето време".

Печорин търси „платно“ в морето. Тази мечта не се сбъдна нито за Лермонтов, нито за героя на неговия роман: „желаното платно“ не се появи и не ги помете в друг живот, на други брегове на последните страници на романа. Пгчорин нарича себе си и своето поколение „окаяни потомци, скитащи се по земята без убеждение и гордост, без удоволствие и страх“. Чудесният образ на платно е копнеж за неуспешен живот. Историята „Принцеса Мери“ се открива с прекрасен пейзаж. Печорин пише в дневника си: „Имам прекрасна гледка от три страни“. Лермонтов беше високо оценен от Чехов. Той написа; "Не знам по-добър език от този на Лермонтов. Научих се да пиша от него."

„Герой на нашето време“ зарадва най-големите майстори на словото. „Никой никога не е писал у нас с толкова правилна, красива и ароматна проза“, каза Гогол за Лермонтов. Подобно на Пушкин, Лермонтов ^ търсеше точността и яснотата на всяка фраза, нейното усъвършенстване. Езикът на романа е плод на обширната работа на автора върху ръкописите. Езикът на Печорин е много поетичен, гъвкавата структура на речта му свидетелства за човек с голяма култура с фин и проницателен ум. Богатството на езика на романа се основава на личното отношение на Лермонтов към природата. Той пише роман в Кавказ, природата го вдъхновява.

„Дневникът на Печорин“. За първи път в руската литература се появява такова безмилостно излагане на герой на личността му. Преживяванията на героя се анализират от него с „строгостта на съдия и гражданин“. Печорин казва: "Все още се опитвам да си обясня какъв вид чувства кипят в гърдите ми." Навикът за самоанализ се допълва от уменията за постоянно наблюдение на другите. По същество всички отношения на Печорин с хората са един вид психологически експерименти, които интересуват героя със своята сложност, "известно време забавляват с късмет. Такава е историята с Бела, историята на победата над Мери.

„игра“ с Грушницки, когото Печорин заблуждава, заявявайки, че Мери не е безразлична към него, за да докаже по-късно неговата плачевна грешка. Печорин твърди, че „амбицията не е нищо повече от жажда за власт, а щастието е просто помпозна гордост“. Ако А. С. Пушкин се смята за създател на първия реалистичен поетичен роман за модерността, тогава, по мое мнение, Лермонтов е автор на първия социално-психологически роман в проза, неговият роман се отличава с дълбочината на анализа на психологическото възприятие на света, изобразявайки неговата епоха, Лермонтов го излага на дълбоко критичен анализ, не се поддава на никакви илюзии и съблазняване.

Героят на нашето време се различава в много отношения от реализма на романа на Пушкин. Отблъсквайки ежедневните елементи, историята на живота на героите, Лермонтов фокусира вниманието върху техния вътрешен свят, разкривайки в детайли мотивите, подтикнали един или друг герой към някакви действия. Авторът изобразява всякакъв вид игра на чувства с такава дълбочина, проникване и детайлност, че литературата по негово време още не е познавала. Мнозина смятаха Лермонтов за предшественик на Лев Толстой и аз съм абсолютно съгласен с това, именно от Лермонтов Толстой се научи на техниките за разкриване на вътрешния свят на героите, портрета и стила на речта.

Достоевски също изхожда от творческия опит на Лермонтов, но мислите на Лермонтов за ролята на страданието в духовния живот на човека, за разцепването на съзнанието, за колапса на индивидуализма на силна личност се превръщат в образа на Достоевски за болезненото напрежение и болезненото страдание на героите от неговите творби. Непокорната природа на Печорин отказва радости и спокойствие. Този герой винаги „моли за бурята“. Неговата природа е твърде богата на страсти и мисли, твърде свободна, за да се задоволи с малко и да не изисква големи чувства, събития, усещания от света.

и неговото поколение. "Pechorin Journal" разкрива жива, сложна, богата, аналитична работа на ума. Това ни доказва не само, че главният герой е типична фигура, но и че в Русия има млади хора, които са трагично самотни, смята Печорин сред жалките потомци, които бродят по земята без убеждение. Той казва: „Вече не сме способни на големи жертви, нито за доброто на човечеството, нито дори за собственото си щастие“. Същата идея се повтаря и в стихотворението на Лермонтов „Дума“: Ние сме богати, едва излезли от люлката, от грешките на нашите бащи и техните късни умове, И животът ни носи, като равен път без цел, Като празник на чужд празник. Всеки истински руски човек се чувства неспокоен при мисълта, че М. Ю. Лермонтов почина рано.

"Защо живях? С каква цел съм роден? Но със сигурност имах висока цел, тъй като чувствам огромна сила в душата си", пише той. В тази несигурност се крие произходът на отношението на Печорин към хората около него. Той е безразличен към техните преживявания, затова, без да се колебае, изкривява съдбите на другите.

За такива млади хора Пушкин пише: „За тях има милиони двуноги същества, името е едно“. Използвайки думите на Пушкин, можем да кажем за Печорин, че възгледите му за живота „отразяват века, а съвременният човек е изобразен съвсем правилно, с неговата неморална душа, егоистична и суха“. Ето как Лермонтов видя своето поколение.

02 август 2010 г.

Техниките дават право да го считат за един от шедьоврите на драматичната литература. Възхищавайки се от пиесата в „Гръмотевична буря“, И. А. Гончаров пише: „От каквато и страна да е взета, независимо дали от плана на сътворението, или драматично движение, или, накрая, персонажи - навсякъде тя е уловена от силата на творчеството, тънкостта на наблюдение и грацията довършване ". Гончаров специално подчерта типичността на образите на Бурята: „Всяко лице в драмата е типичен персонаж, грабнат директно от средата на популярния живот. даде цял, разнообразен свят на личности, съществуващи на всяка стъпка ”. Към това можем да добавим, че самият град Калинов, изобразен в.

Действието на драмата се развива с дълбока вътрешна закономерност, хармонично и естествено. В същото време драматургът умело използва такива композиционни методи, които придават на пиесата специално сценично присъствие, а движението на действието - острота и напрежение. Така се използва пейзажът през цялата пиеса.

Пейзажът има двойна функция в „Гръмотевична буря“. В началото на пиесата той е фонът, на който се развива драматичното действие.

Той подчертава като че ли несъответствието между мъртвия, неподвижен живот на калиновците и техния „жесток морал“, от една страна, и красивите дарове на природата, които калиновците не знаят как да оценят, от друга. Този пейзаж е наистина красив. Възхитен от него, той казва на Борис:

• - Добре, сър, разходете се сега.
• Тишина, отличен въздух
• заради Волга от поляните мирише на цветя, небето е ясно.
• Бездната се отвори, звездите на полка.
• Към звездите на числовия кет, до бездната на дъното.

Но Кулигин, мечтател, е сам в града с ентусиазираното си отношение към природата. По този начин се очертава по-ясно безразличието към всичко грациозно и красиво от страна на Дивите и Кабановите, които са готови да задушат всяка проява на добро, естествено усещане в тяхната среда. Гръмотевична буря играе различна роля в пиесата в първо и четвърто действие. Гръмотевична буря в природата, атмосферна гръмотевична буря, тук директно се намесва в духовната драма на героинята, оказвайки влияние върху самия резултат от тази драма. Той идва в момента на най-мощните чувства на Катерина.

Под влиянието на любовта към Борис в душата на Катерина започва объркване. Тя издава тайната си на Варвара и се бори между две чувства: любов към Борис и съзнанието за греховност, „незаконност“ на тази любов. Катерина се чувства така, сякаш някакъв проблем, ужасен и неизбежен, се приближава към нея и по това време започва гръмотевична буря. "Буря! Хайде да бягаме у дома! Побързай! " - възкликва тя с ужас. Чуват се първите гръмотевици - и Катерина Скова възкликва: „О, побързай, побързай!“ Това е в първото действие на пиесата. Но гръмотевичната буря се приближава за втори път:

Женски пол. Е, цялото небе е покрито. Точно с шапка, и покрита.

1-во ходене. Еко, братко, това е като облак, който се навива на топка, точно в него има живот, който се мята и обръща.

2-ро ходене. Запомнете думата ми, че тази буря няма да отмине напразно ... Или ще убие някого, или къщата ще изгори ...

КАТЕРИНА (слуша). Какво казват? Казват, че ще убият някого ... Тиша, знам кой ще убие ... Ще ме убие. Избухва гръмотевична буря и напрегнатите нерви на Катерина не издържат: тя публично признава вината си. Гръм и тя пада в безсъзнание.

Голямо композиционно значение има и ролята на старата „дама с два лакея”. Появата й съвпада и със снимките на гръмотевична буря. „Да бъдеш някакъв грях - казва Катерина. - Такъв страх е върху мен, такъв и такъв страх е върху мен! Сякаш стоях над пропаст и някой ме буташе там ... "

Окото се страхува от изкушението, „ужасния грях“ на забранената любов - и тогава се появява възрастна жена със своите зловещи речи: „Какво, красавици? Какво правиш тук? Чакате ли лакомствата, господа? Забавлявате ли се? Забавно? Вашата красота ли ви прави щастливи? Тук, тук, в самия водовъртеж ”, тя пророкува на Катерина съдбата си. В далечината, отвъд Волга, облаците пълзят, обгръщат небето преди гръмотевична буря.

Дама с тояга и двама лакеи с триъгълни шапки отзад се появяват още веднъж в момента на най-голямото напрежение на пиесата. Гръмотевици гръмотевици. Думите на лудата старица отново достигат до Катерина: „За какво се криеш? Няма какво да се крие! Очевидно се страхувате: не искате да умрете! .. В басейна е по-добре с красота. Всичко в огъня ще изгори в неугасимото! Ужасена, Катерина изтича до стената на галерията и сякаш нарочно коленичи до картината, изобразяваща „огнен ад“: „По дяволите! По дяволите! По дяволите! Огнена геена! Кабанова, Кабанов и Варвара я заобикалят. Цялото ми сърце се счупи! Не издържам повече. Майко! Тихон! Грешен съм пред Бог "

Кудряш, за разлика от Борис, е жив, смел, сръчен, способен да се застъпи за себе си още преди Дивата природа; просто и лесно поглежда Варвара, не страда от разкаяние, като Катерина, и дори не разбира нейното мъчение. „Според мен - разсъждава тя - прави каквото искаш, стига то да е зашито и покрито.“ Варвара не се отказва, не се поддава на майка си и, защитавайки свободата си, изтича от къщата с Кърли.

Островски също подчертава характерните качества на героите с така наречените значими или живописни фамилни имена, с помощта на които авторът разкрива вътрешния свят на своите герои, доминиращите черти на техния характер (Дикой е див човек, Кудряш е къдрав добър човек, Тихон е тих човек, Кулигин е подобен на Кулибин ). Този метод на характеризиране обикновено се използва широко в драмата на Островски и неговите герои носят не само алегорични фамилии и имена: Гордей и Любим Торцов в „Бедността не е порок, Силата на ужасното“ в драматични сцени „Истината е добра, но по-добра“, Луп Лупич е официален служител в „Бездна“ и др.

Така че, Кулигин, почитател на Ломоносов и Державин, е малко старомоден. В него се усеща влиянието на църковнославянските книжни фрази. Езикът на Кудряш е изпъстрен с народни думи (мърляв, да отидем ... в гуляй) с народни пословици, поговорки и поговорки; при него може да се види и красноречието на чиновника.

Скитникът Феклуша тъче ласкавите си думи, говори за прекрасните си „видения“ и за земите, „където всички хора са с хрътки глави“ - и сама тя рисува лицемер и светец, живеещ за сметка на филистимската тъмнина и невежество.