Колекция от идеални есета за социални изследвания. Проблемът за възприемането на околния свят

Есето е написано от ученик на общообразователно училище. Може да има грешки.

Текст Владимир Алексеевич Солухин: Непълна ..

(1) На нашата река има толкова глухи и уединени места, че когато преминете през заплетените горски гъсталаци, пълни с коприва и седнете близо до самата вода, ще се почувствате сякаш в свят, изолиран от останалата част от земното пространство. (2) При най-грубия, повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зелено и вода ...
(3) Небето взема не последната роля в създаването на нашия малък свят. (4) Той е или сив, когато все още е най-ранната зора, след това сиво - розово, след това яркочервено - преди тържественото излизане на слънцето, след това златисто - синьо и, накрая, синьо, както би трябвало да бъде в разгара на ясен летен ден ...
(5) В следващата част от нашето внимание ние вече ще разберем, че това, което ни се струва просто зеленина, изобщо не е просто зеленина, а нещо подробно и сложно. (7) И всъщност, ако щяхме да издърпаме равномерно зелено платно близо до водата, тогава това беше прекрасна красота, тогава щяхме да възкликнем: "Земна благодат!" - гледайки плоското зелено платно ...

* Според В. Солоухин

Състав според текста:

Владимир Алексеевич Солухин е руски поет и писател. В работата си той обръща внимание на проблема с възприемането на околния свят.
Ивторият от първо лице разказва за природата на своя регион. Той пише, че в една минута виждаме просто зеленина, а в следващата - нещо подробно и сложно. В.А. Солухин пише за абсурдността на ситуацията, виждал е много пъти само бели цветя, дори не просто ги е виждал, той ги е отделял от всички, но не е знаел имената им. Знаеше маргаритки, глухарчета, момина сълза и много други цветя, но не и тези.
Ивторият вярва, че човек трябва да види целия свят около себе си, да осъзнава себе си като част от природата и за това е необходимо да знае как се наричат \u200b\u200bопределени билки и растения.
Азсъгласен съм с автора, че всеки човек трябва да разбира природата в много по-голям смисъл, да се смята за част от нея.
ОТНОСНОбратя към творбата на И. С. Тургенев „Бащи и синове”. Хората престават да разбират, че техният роден и единствен дом е природата и тя изисква внимателно отношение към себе си. Главният герой на произведението смята, че „природата не е храм, а работилница и човек е работник в нея“.
Ммного хора в съвременния свят престават да ценят природата. Ние не се чувстваме част от него, ние го убиваме, изграждайки нов свят. Хвърляме боклуци, режем дървета и караме коли, тровяйки света около нас.
IN В заключение искам да кажа, че трябва да бъдете по-внимателни към природата, трябва да се грижите за нея, защото тя винаги ни е помагала и ще помогне, ако не я унищожим напълно.

Владимир Алексеевич СОЛУХИН
Бяла трева
История
На нашата река има такива глухи и уединени места, че когато преминете през заплетените горски гъсталаци, пълни с коприва, и седнете близо до самата вода, ще се почувствате сякаш в свят, изолиран от останалото земно пространство. При най-грубия, повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зеленина и вода. Но същото твърдо зелено се отразява и във водата.
Нека сега увеличаваме вниманието си капка по капка. В същото време, почти едновременно с вода и зеленина, ще видим, че колкото и тясна да е реката, колкото и плътно да се преплитат клоните над нейния канал, небето не е последната част от създаването на нашия малък свят. Сега е сиво, когато все още е най-ранната зора, ту сиво-розово, ту яркочервено - преди тържественото излизане на слънцето, ту златно, ту златисто синьо и накрая синьо, както би трябвало да бъде в разгара на ясен летен ден.
В следващата част от вниманието вече ще разберем, че това, което ни се стори просто зеленина, не е просто зеленина, а нещо подробно и сложно. И всъщност, ако можехме да опънем плоско зелено платно близо до водата, това беше чудесна красота, ние щяхме да възкликнем: "Земна благодат!" - гледайки плоското зелено платно.
Над водата виси стара плаваща дървесина, черна като въглища. Тя иззвъня, вдигна шум. Тя трепереше с дъждовни капки върху пролетни листа, разпръснати във водата с ярко жълти лъскави листа. Неговото отражение на въглища ясно лежи върху водата, като се чупи само на тези места, където пада върху заоблените листа на водни лилии. Зеленото на тези листа не може да не съвпада, да не се слива с горската зеленина, отразена наоколо. Бъдещите плодове от черешови дървета са пораснали до техния размер. Сега те са гладки, твърди, сякаш са издълбани от зелена кост и полирани. Листата на ракитата са обърнати ту от ярко зелено, ту от гърба, матова, сребърна страна, поради което цялото дърво, цялата му корона, всичко, така да се каже, място в цялостната картина изглежда леко. Тревите растат по ръба на водата, наклонени встрани. Изглежда дори, че по-нататък тревите се изправят на пръсти, разтягайки се с всички сили, така че трябва поне над раменете да гледат във водата. Тук и коприва, тук и висок чадър, чиито имена тук нямаме никой не знае.
Но още повече украсява затворения ни земен свят е вид високо растение с буйни бели цветя. Тоест, всяко цвете поотделно е много малко и би било напълно невидимо, но цветята се събират на стъблото в безброй на брой и образуват пищна, бяла, леко жълтеникава капачка. И тъй като стъблата на това растение никога не растат сами, буйните шапки се сливат и сега сякаш бял облак дреме сред неподвижната горска трева. Също така е невъзможно да не се възхищавате на това растение, защото веднага щом слънцето се затопли, невидими клубове, невидими облаци със силен аромат на мед ще плуват от бял цветен облак във всички посоки.
Най-общо казано, седейки с въдица, вие не мислите за нищо друго, освен за ухапване, плувка, ако можете да наречете мисленето концентрирано, напрегнато очакване за поне леко раздвижване. Страстният рибар Антон Павлович Чехов не е толкова прав, когато казва, че по време на вечерята ми идват на ум светли, добри мисли. Въобще не! Последните жалки остатъци отиват до никой не знае къде.
Разглеждайки белите буйни купчини цветя, често си мислех за абсурдността на ситуацията. Израснах на тази река, научиха ме на нещо в училище. Виждам тези цветя всеки път и не просто ги виждам, но ги отделям от всички останали цветя. Но попитайте ме как се наричат \u200b\u200b- не знам, по някаква причина никога не съм чувал имената им от други хора, които също са израснали тук. Глухарче, лайка, метличина, живовляк, камбана, момина сълза - все още имаме достатъчно за това. Можем да наречем тези растения и по име. Защо обаче да обобщавате наведнъж - може би аз съм единственият, който не знае? Не, без значение кого попитах в селото, показвайки бели цветя, всички вдигнаха ръце:
- Кой знае! Расте напълно: както на реката, така и в горските дерета. И как се наричат? .. Какво ти трябва? Цветя и цветя, не можете да ги приберете, не ги вършете. Можете да подушите без име.
Всъщност бих казал, че сме малко безразлични към всичко, което ни заобикаля на земята. Не, не, разбира се, често казваме, че обичаме природата: и тези хълмове, и хълмове, и фонтанели, и огън, полу-небе, топли летни залези. И, разбира се, съберете куп цветя и, разбира се, слушайте пеенето на птици, тяхното чуруликане в златните горски върхове в момент, когато самата гора все още е пълна с тъмнозелена, почти черна прохлада. Е, отидете на гъби, добре, риба, и просто легнете на тревата, гледайки нагоре към плаващите облаци.
- Слушай, как се казва тревата, върху която сега лежиш толкова безмислено и толкова блажено? - "Тоест, как е? Трева. Ами там ... малко житна трева или глухарче." - "Какъв вид метличина има? Въобще няма житна трева. Погледнете отблизо. На мястото, което сте заели с тялото си, има дузина различни билки и всяка от тях е интересна в нещо: или начин на живот, или лечение човешки свойства. Това обаче е една тънкост, така да се каже, неразбираема за нашия ум. Нека специалистите знаят за това. Но имената, разбира се, не би навредило да се знаят. "
От двеста и петдесетте вида гъби, които растат навсякъде в нашите гори, започвайки от април и завършвайки със студове (между другото, почти всички видове са годни за консумация, с изключение на само няколко вида), ние знаем „от поглед“ и по имена едва ли една четвърт. Не говоря за птици. Кой може да ми потвърди коя от тези две птици е подигравателна робичка, кошери и коя мухоловка? Някой разбира се ще потвърди, но дали всички? Но всеки трети ли е, или всеки пети - това е въпросът!
... След като се срещнахме в Москва с моя приятел и сънародник от съседното село Саша Косицин, започваме да си спомняме нашата гора Журавлиха, нашата река Ворша, нашият Дълъг басейн, изгубен в Журавлиха.
- Най-много обичам миризмите в Журавлих - спомня си Саша Косицин, затваряйки очи с блаженство. - Никъде, на никоя река, нито в никоя гора не съм срещал такива миризми! Не може да се каже отделно, че мирише на коприва или мента, или това ... как е? .. Е, знаете ли, такава бяла трева ... буйна, добре, знаете ...
- Знам за какво говорите, но аз самият щях да ви попитам сто пъти как се нарича тази билка. А ти, оказва се, си забравил.
- Е, знаех, но забравих - засмя се Саша. - Всъщност не би навредило да разбера. Бихте попитали местните в селото, те ще кажат.
- Не попитах ли? Много пъти!..
- Измислих: ще трябва да попитам баща си. Четири години работи като лесовъд, знае всичко. Те, лесовъдите, са принудени дори да събират семената на дърветата и растенията. Той четеше книги на тази тема. И от тази част той знае всичко задълбочено. И тази трева - и няма какво да се каже. Около хижата, в която живеехме, нейните цели плантации.
Някак се случи така, че през лятото, когато се срещнахме със Саша в селото и когато баща му, който знаеше всичко отблизо, беше наблизо и често дори седеше с нас на една маса, ние забравихме за нашата ароматна трева. Те отново я запомниха в Москва през зимата: започнаха да съжаляват, че имаше възможност да разберат - забравиха. Определено трябва да попитате бившия лесовъд за следващата година. Нетърпението ни се засили до такава степен, че искахме да напишем писмо възможно най-скоро.
Но обикновено си спомняхме бялата трева късно вечерта, не у дома, а на парти, по време на вечеря или дори в ресторант, когато те откриха особено лирични моменти върху нас и особено живо си спомнихме за Крейн и Ворш. Само това може да обясни защо три години не сме изпращали писма или телеграми. След като всички желани условия най-накрая съвпаднаха: бяхме заедно със Саша. Павел Иванович седеше до нас и ние си спомнихме нашата тайнствена бяла трева.
- Е, добре, добре - енергично ни даде Павел Иванович. - Добре, разбира се! Не познавам ли тази билка ?! Стъблата му все още са празни. Понякога трябва да се напиете, а фонтанелата е в дълбока дере. Сега ще отрежете метрова дръжка и ще изпиете през нея. А листата й са малко като малинови. А цветята са бели и буйни. И миришат! .. Понякога седиш на реката с въдица, на сто крачки - ароматът. Е, как, наистина ли не познавам тази билка?! Защо не, Саша, не помниш ли колко от него е израснало близо до нашата хижа от другата страна на реката, поне го приготви!
- Е, не си дърпайте душата, кажете как се казва.
- Бела трева.
- Знаем, че е бяло, но ето го името? ..
- Какво е другото ти име? Например, винаги я наричам така: тревата е бяла. И така ни наричат \u200b\u200bвсички.
С Саша се засмяхме, въпреки че причината за нашия смях според мен беше напълно неразбираема за опитния човек Павел Иванович. Бяла трева - и изведнъж смешно! Опитайте се да познаете на какво се смеят.
1961

На нашата река има толкова глухи и уединени места, че когато преминете през заплетените горски гъсталаци, пълни с коприва, и седнете близо до самата вода, ще се почувствате сякаш в свят, изолиран от останалото земно пространство. При най-грубия, повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зеленина и вода.

Писането

Познаваме много красиви линии за природата, познаваме много великолепни картини и пейзажи - всички те ни носят естетическо удоволствие, но не всички сме наистина способни да видим и усетим света около нас в цялото му разнообразие и в цялата му красота. В този текст В.А. Солухин повдига проблема с възприемането на околния свят.

Авторът описва с трепет „глухите и уединени места“ близо до сърцето си, но след миг ни обръща внимание на факта, че колкото и да обича да съзерцава красиви пейзажи, всъщност всички ние сме „безразлични към всичко, което ни заобикаля на земята“. В.А. Солухин подчертава, че точно затова природата не предизвиква никакви емоции за повечето хора: за тях светът се състои от две части - „от зеленина и вода“, в редки случаи картината може да бъде изпълнена с нещо друго. Но в света около нас всеки детайл е от голямо значение! И дори самият писател, колкото и да е обичал и ценил природата, за свой собствен срам, се хваща, че не знае имената на огромен брой цветя, гъби, птици - може ли такова отношение към природата да се нарече любов? Авторът цитира като пример реката от детството си: върху нея израснаха „буйни купища цветя“, което, за съжаление, предизвика само чувство на абсурдност у поета, защото дори много години по-късно той не разпозна имената им - нито от учебниците, нито от други , по-опитни жители, „ценители“ на природата.

В.А. Солухин вярва, че за съжаление често човек не възприема света на природата около себе си като източник на творчество, красота и жизненост.

Напълно съм съгласен с мнението на автора и също така вярвам, че светът около нас трябва да се възприема като неразделна част от живота ни, като неизчерпаем източник на вдъхновение и жизненост, но, за съжаление, не всеки е способен на такава любов към природата, защото изисква отдаденост.

Ю. Нагибин повдига проблема с възприемането на околния свят в разказа си „Зимен дъб“. Главният герой, Савушкин, поради възрастта си имаше необичаен поглед към природата: зимната гора беше за него отделен свят, вълшебна страна, източник на вдъхновение и емоции, а дъбът беше живо същество, както всички хора. Учителката на момчето, Анна Василиевна, има съвсем различна визия, тя не само не смята дъба за живо същество, но се опитва да докаже на Савушкин, че греши и погрешно възприема света около себе си - но веднъж в зимната гора учителят взе думите й обратно. Попадайки в тази приказка, в невероятната красота на зимната гора, Анна Василиевна придоби различна визия, осъзна грешката си и стана една крачка по-близо до правилното, по детски чисто и искрено възприятие на природата.

Героинята на епичния роман L.N. е известна с възприемането на света около себе си, с близостта си до света на природата. „Война и мир“ на Толстов. Момичето успя да забележи красотата във всички детайли на пейзажа, да се вдъхнови от тях и да поеме увереност, стремеж и чистота. Природата помогна на Наташа да запази вярата в мечтата си, а самата героиня, благодарение на духовното си богатство, знаеше как да благодари на света около себе си с невероятното си емоционално завръщане, единство и искреност.

Така можем да заключим, че всеки от нас обича и цени природата по свой начин. Да възприемаш околния свят правилно означава да го видиш във всички цветове, във всички детайли и да се отнасяш към тях с благоговение и уважение.

руски език

20 от 24

(1) На нашата река има толкова отдалечени и уединени места, че когато преминете през заплетените горски гъсталаци, пълни с коприва и седнете близо до самата вода, ще се почувствате сякаш в свят, изолиран от останалата част от земното пространство. (2) При най-грубия и повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зеленина и вода. (З) Нека сега увеличаваме вниманието си капка по капка. (4) В същото време, почти едновременно с вода и зеленина, ще видим, че колкото и тясна да е реката, колкото и плътно да са преплетени клоните над нейния канал, небето взема не последната роля в създаването на нашия малък свят. (5) Сега е сиво, когато все още е най-ранната зора, сега сиво-розово, сега яркочервено - преди тържественото освобождаване на слънцето * сега златисто, сега златисто-синьо и накрая, синьо, както би трябвало да бъде в разгара на ясното лято ден. (6) В следващата част от нашето внимание ние вече ще разберем, че това, което ни се стори просто зеленина, не е просто зеленина, а нещо подробно и сложно. (7) И всъщност, ако бихме могли да опънем равномерно зелено платно близо до водата, това би било прекрасна красота, тогава бихме възкликнали: „Земна благодат!“ (8) Страстният рибар Антон Павлович Чехов не беше толкова прав, когато каза, че по време на вечерята ми идват на ум светли, добри мисли. (9) Гледайки белите буйни купчини цветя, често си мислех за абсурдността на ситуацията. (10) Израснах на тази река, научиха ме на нещо в училище. (11) Виждам тези цветя всеки път и не просто ги виждам - \u200b\u200bаз ги различавам от всички останали цветя. (12) Но попитайте ме как се наричат \u200b\u200b- не знам, по някаква причина никога не съм чувал имената им от други хора, които също са израснали тук. (13) 0duvanchvk, лайка, метличина, живовляк, камбана, момина сълза - все още имаме достатъчно за това. (14) Можем да наречем тези растения и по име. (15) Въпреки това, може би аз съм единственият, който не знае? (16) Не, когото попитах в селото, показвайки бели цветя, всички вдигнаха ръце: - Кой знае! (17) Расте напълно: както по реката, така и по горските дерета. (18) И как се наричат? .. (19) Какво ви трябва? (20) Всъщност, бих казал, ние сме малко безразлични към всичко, което ни заобикаля на земята. (21) Не, не, разбира се, често казваме, че обичаме природата: и тези хълмове, и хълмове, и фонтанели, и огън, полу-небе, топли летни залези. (22) Е, и, разбира се, съберете букет цветя и, разбира се, слушайте пеенето на птиците, чуруликането им в златните горски върхове в момент, когато самата гора все още е пълна с тъмнозелена, почти черна прохлада. (23) Е, отидете на гъби, добре, и риба, и просто легнете на тревата, гледайки нагоре към плаващите облаци. (24) „Слушай, как се казва тревата, върху която сега лежиш толкова безмислено и толкова блажено?“ - (25) „И как е? (26) Ами там ... малко житна трева или глухарче. " - (27) „Какъв вид метличина има? (28) Погледнете отблизо. (29) На мястото, което сте заели с тялото си, има две дузини различни билки и всяка от тях е интересна в нещо: или начин на живот, или лечебни свойства за човек. (30) Това обаче е една тънкост, така да се каже, неразбираема за нашия ум. (31) Нека специалистите знаят за атома. (32) Но имената, разбира се, няма да навредят да се знаят. " (ЗЗ) От двеста и петдесетте вида гъби, които растат навсякъде в нашите тежести, започвайки от април и завършвайки със слана (между другото, те са почти годни за консумация, като изключим само няколко вида), ние знаем „по поглед“ и едва ли четвърти по имена. (34) Не говоря за птици. (35) Кой ще ми потвърди коя от тези две птици е подигравателен робин, който е кошери, който е разрошен мухолов? (Z6) Някой, разбира се, ще потвърди, но дали всички? (87) Но дали е всеки трети, но дали е всеки пети - това е въпросът! (Според В. Солухин *)

Показване на пълния текст

Талантливият руски писател Владимир Алексеевич Солухин повдига в този текст много важен проблем - проблема с възприятието на човека за света около него.
Понякога хората не забелязват колко красива е природата около нас, колко тайни и загадки има в нея. „При най-грубия, повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зеленина и вода“, казва Солухин. И така, как човек възприема околния природен свят?
Не всички хора възприемат природата като източник на радост, удоволствие. Някой си мисли, че тя е просто зеленина и вода. Някой, напротив, й се възхищава, намира хармония, мир, мир в нея. Не е трудно да се отгатне какво мисли авторът по този проблем. В. А. Солухин вярва, че човек е твърде повърхностен по отношение на природата, възприема я само като място, където живее и работи. Самият той вярва, че околният природен свят е много по-широк и заслужава специално внимание от хората. Авторът възприема природата като източник на творение, удоволствие, красота, жизненост. Той казва: „... онова, което ни се стори зелено, не е просто зелено, а нещо подробно и сложно“. Той възприема природата не просто като зеленина и вода - за него природата е нещо величествено, необятно, красиво. Природата помага на автора да мисли, да разсъждава върху живота и върху належащите проблеми: „Гледайки белите буйни купчини цветя, често си мислех за абсурдността на ситуацията“.
Това е морален проблем, което означава, че той няма давност. Тя също не ме остави безразлична. Всъщност човек трябва да възприема природата като източник на живот на земята, да се грижи за нея и да й се възхищава. Хората са безразлични към света около нас („Всъщност, бих казал, сме малко безразлични към всичко, което ни заобикаля на земята“), а това е много лошо.
Проблемът с човешкото възприятие на околния свят тревожеше умовете на много руски писатели и поети. И така, И. С. Тургенев в романа "Бащи и синове" на примера на двама главни герои - Аркадий Кирсанов и Евгений Базаров - показа колко различно може да бъде отношението на хората към природата. Базаров, отхвърляйки всякакви естетически n

Владимир Алексеевич СОЛУХИН

Бяла трева

На нашата река има толкова глухи и уединени места, че когато преминете през заплетените горски гъсталаци, пълни с коприва, и седнете близо до самата вода, ще се почувствате сякаш в свят, изолиран от останалото земно пространство. При най-грубия, повърхностен поглед този свят се състои само от две части: зеленина и вода. Но същото твърдо зелено се отразява и във водата.

Нека сега увеличаваме вниманието си капка по капка. В същото време, почти едновременно с вода и зеленина, ще видим, че колкото и тясна да е реката, колкото и плътно да се преплитат клоните над нейния канал, небето не е последната част от създаването на нашия малък свят. Сега е сиво, когато все още е най-ранната зора, сега сиво-розово, сега яркочервено - преди тържественото излизане на слънцето, после златно, после златисто-синьо и накрая синьо, както би трябвало да бъде в разгара на ясен летен ден.

В следващата част от вниманието вече ще разберем, че това, което ни се стори просто зеленина, не е просто зеленина, а нещо подробно и сложно. И всъщност, ако щяхме да издърпаме дори зелено платно близо до водата, това беше прекрасна красота, тогава щяхме да възкликнем: „Земна благодат!“ - гледайки плоското зелено платно.

Над водата виси стара плаваща дървесина, черна като въглища. Тя иззвъня, вдигна шум. Тя трепереше с дъждовни капки върху пролетни листа, засипани във водата с ярко жълти лъскави листа. Неговото отражение на въглища ясно лежи върху водата, като се чупи само на тези места, където пада върху заоблените листа на водни лилии. Зеленото на тези листа не може да не съвпада, да не се слива с горската зеленина, отразена наоколо. Бъдещите плодове от черешови дървета са пораснали до техния размер. Сега те са гладки, твърди, сякаш са издълбани от зелена кост и полирани. Листата на ракитата са обърнати ту от ярко зелено, ту от гърба, матова, сребърна страна, поради което цялото дърво, цялата му корона, всичко, така да се каже, място в цялостната картина изглежда леко. Тревата расте по ръба на водата, наклонена встрани. Изглежда дори, че по-нататък тревите се изправят на пръсти, разтягайки се с всички сили, така че трябва поне над раменете да гледат във водата. Тук и коприва, тук и висок чадър, чиито имена тук нямаме никой не знае.

Но нашият затворен земен свят е най-украсен с определено високо растение с буйни бели цветя. Тоест, всяко цвете поотделно е много малко и би било напълно невидимо, но цветята, събрани на стъблото в безброй на брой и образуват пищна, бяла, леко жълтеникава капачка. И тъй като стъблата на това растение никога не растат сами, буйните шапки се сливат и сега сякаш бял облак дреме сред неподвижната горска трева. Също така е невъзможно да не се възхищавате на това растение, защото веднага щом слънцето се затопли, невидими клубове, невидими облаци със силен аромат на мед ще плуват от бял цветен облак във всички посоки.

Най-общо казано, седейки с въдица, вие не мислите за нищо друго, освен за ухапване, плувка, ако можете да наречете мисленето концентрирано, напрегнато очакване за поне леко раздвижване. Страстният рибар Антон Павлович Чехов не е толкова прав, когато казва, че по време на вечерята ми идват на ум светли, добри мисли. Въобще не! Последните жалки остатъци отиват до никой не знае къде.

Гледайки белите, буйни купчини цветя, често си мислех за абсурдността на ситуацията. Израснах на тази река, научиха ме на нещо в училище. Виждам тези цветя всеки път и не просто ги виждам, но ги отделям от всички останали цветя. Но попитайте ме как се наричат \u200b\u200b- не знам, по някаква причина никога не съм чувал имената им от други хора, които също са израснали тук. Глухарче, лайка, метличина, живовляк, камбана, момина сълза - все още имаме достатъчно за това. Можем да наречем тези растения и по име. Защо обаче да обобщавате наведнъж - може би аз съм единственият, който не знае? Не, когото и да попитах в селото, показвайки бели цветя, всички вдигаха ръце:

Кой знае! Расте напълно: както на реката, така и в горските дерета. И как се наричат? .. Какво ти трябва? Цветя и цветя, не можете да ги приберете, не ги вършете. Можете да подушите без име.

Всъщност бих казал, че сме малко безразлични към всичко, което ни заобикаля на земята. Не, не, разбира се, често казваме, че обичаме природата: тези копчета и хълмове, и фонтанели, и огън, полу-небе, топли летни залези. И, разбира се, съберете куп цветя и, разбира се, слушайте пеенето на птици, тяхното чуруликане в златните горски върхове в момент, когато самата гора все още е пълна с тъмнозелена, почти черна прохлада. Е, отидете за гъби, добре, риба и просто легнете на тревата, гледайки нагоре към плаващите облаци.

- Слушай, как се казва тревата, върху която сега лежиш толкова безмислено и толкова блажено? - "Искам да кажа, как е? Трева. Ами там ... малко житна трева или глухарче." - "Какъв вид метличина има? Въобще няма житна трева. Погледнете по-отблизо. На мястото, което сте заели с тялото си, има дузина различни билки и всяка от тях е интересна в нещо: или начин на живот, или лечение за човешки свойства. Това обаче е една тънкост, така да се каже, неразбираема за нашия ум. Нека експертите знаят за това. Но имената, разбира се, не би навредило да се знаят. "

От двеста и петдесетте вида гъби, които растат навсякъде в нашите гори, започвайки от април и завършвайки със студове (между другото, почти всички видове са годни за консумация, с изключение на само няколко вида), ние знаем „от поглед“ и по имена едва ли една четвърт. Не говоря за птици. Кой може да ми потвърди коя от тези две птици е подигравателна робичка, кошери и коя мухоловка? Някой разбира се ще потвърди, но дали всички? Но всеки трети ли е, или всеки пети - това е въпросът!

След като се срещнахме в Москва с моя приятел и сънародник от съседното село Саша Косицин, започваме да си спомняме нашата гора Журавлиха, нашата река Ворша, нашият Дълъг басейн, изгубен в Журавлиха.

Най-много обичам миризмите в Журавлих - спомня си Саша Косицин, затваряйки очи от блаженство. - Никъде, на никоя река, нито в която и да е гора, не съм срещал такива миризми! Не може да се каже отделно, че мирише на коприва или мента, или това ... как е? .. Е, знаете ли, такава бяла трева ... буйна, добре, знаете ...

Знам за какво говорите, но аз самият щях да ви попитам сто пъти как се нарича тази билка. А ти, оказва се, си забравил.

Е, знаех, но забравих - засмя се Саша. - Всъщност не би навредило да разбера. Бихте попитали местните в селото, те ще кажат.

Не попитах ли? Много пъти!..

Разбрах: ще трябва да попитам баща си. Четири години работи като лесовъд, знае всичко. Те, лесовъдите, са принудени дори да събират семената на дърветата и растенията. Той четеше книги на тази тема. И от тази част той знае всичко задълбочено. И тази трева - и няма какво да се каже. Около хижата, в която живеехме, нейните цели плантации.

Някак се случи така, че през лятото, когато се срещнахме със Саша в селото и когато баща му, който знаеше всичко отблизо, беше наблизо и често дори седеше с нас на една маса, забравихме за нашата ароматна трева. Те отново я запомниха през зимата в Москва: започнаха да съжаляват, че има възможност да разберат - забравиха. Определено трябва да попитате бившия горски за следващата година. Нетърпението ни се засили до такава степен, че искахме да напишем писмо възможно най-скоро.

Но обикновено си спомняхме бялата трева късно вечерта, не у дома, а на парти, по време на вечеря или дори в ресторант, когато откривахме особено лирични моменти и особено живо си спомняхме Крейн и Ворш. Само това може да обясни защо три години не сме изпращали писма или телеграми. След като всички желани условия най-накрая съвпаднаха: бяхме заедно със Саша. Павел Иванович седеше до нас и ние си спомнихме нашата тайнствена бяла трева.

Е, добре, добре - енергично ни даде Павел Иванович. - Добре, разбира се! Не познавам ли тази билка ?! Стъблата му все още са празни. Понякога трябва да се напиете, а фонтанелата е в дълбоко дере. Сега ще отрежете метрова дръжка и ще изпиете през нея. А листата й са малко като малинови. А цветята са бели и буйни. И миришат! .. Понякога седиш на реката с въдица, на сто крачки - ароматът. Е, разбира се, наистина ли не познавам тази билка ?! Защо не, Саша, не помниш ли колко от него е израснало близо до нашата хижа от другата страна на реката, поне го приготви!

Е, не дърпайте душата си, кажете как се казва.

Бела трева.

Знаем, че е бяло, но какво е името? ..

Какво е другото ти име? Например, винаги я наричам така: тревата е бяла. И така ни наричат \u200b\u200bвсички.

С Саша се засмяхме, въпреки че причината за нашия смях, мисля, беше напълно неразбираема за опитния човек Павел Иванович. Бяла трева - и изведнъж смешно! Опитайте се да познаете на какво се смеят.