Момчето ближе Чичиков и П. Плюшкин - характеристика на героя на поемата „Мъртви души

Епизодът "Чичиков при Плюшкин" е интересен от идейна и художествена гледна точка. Авторът успя да нарисува ярки, живи картини от срещата на Чичиков с най-отблъскващия земевладелец, с „дупка в човечеството“.

Павел Иванович Чичиков последният посети Плюшкин след Собакевич. Тогава героят-предприемач отишъл в града и в своята механа направил крепост за продажба за всички закупени селяни. Така този епизод е кулминацията в "бизнеса" на Чичиков. Юнакът е постигнал целта си. Излагането ще последва по-късно.

В галерията с портрети на „мъртви души“ образът на Плюшкин също е кулминацията, защото всичко негативно е концентрирано в него.

В сцената на продажбата и покупката ясно се разкрива характерът на Плюшкин; основната характеристика на героя е скъперничеството, доведено до абсурд, което е преминало всички граници.

На първо място се обръща внимание на реакцията на Плюшкин на предложението на Чичиков. С радост собственикът на земята за миг остава безмълвен. Алчността е пронизала мозъка му толкова много, че се страхува да пропусне възможността да забогатее. Гогол използва интересна метафора: „радостта, която моментално се появи на дървеното му лице, точно както моментално си отиде ...“ Метафората „дървено лице“ определя същността на Плюшкин. В душата му нямаше нормални човешки чувства. Плюшкин е като дървен блок, той не обича никого, изобщо не съжалява. Той може да изпита нещо само за момент, в този случай радостта от изгодна сделка.

Скоро обичайните за него страх и безпокойство се върнаха при собственика на земята, защото актът за продажба би довел до известни разходи. Плюшкин не е в състояние да оцелее в това.

Авторът подчертава несъответствието между думите на героя и собственото му поведение. Възниква следната комична ситуация: Плюшкин започва да се възмущава от алчността на длъжностни лица, които вземат подкупи: „Заповедите са толкова безсрамни! Преди слизахте с половин мед и чувал брашно, но сега изпратете цяла количка зърнени храни и добавете червен лист хартия, такава любов към парите! " А самият собственик на земята е алчен до последната крайност. От сцената на продажбата и закупуването на „мъртви души“ могат да се научат нови примери за неговата скъперничество. И така, при Плюшкин за целия двор; както за най-малките, така и за старите „имаше само ботуши, които трябваше да са на входа“. Или друг пример. Собственикът иска да лекува Чичиков с ликьор, в който преди е имало „бугари и всякакви боклуци“, а ликьорът е бил поставен в графин, който „е бил покрит с прах, като в суичър“. Гротеската помага да се предизвикат чувства на отвращение и осъждане у Плюшкин.

Сцената показва и грубостта и подозрителността на Плюшкин. Той се кара на слугите. Например той се обръща към Прошка: „Глупак! Ехва, глупако! " Господарят нарича Мавра „разбойник“. Плюшкин подозира всички в кражби: „В края на краищата имам народ или крадец, или измамник: те ще увиват толкова много на ден, че няма да има на какво да закачат кафтана“. Плюшкин умишлено прави пауза, за да „грабне“ допълнителна стотинка от Чичиков. Характерно за тази сцена е, че Плюшкин отдавна се пазари с Чичиков. В същото време ръцете му треперят от алчност и треперене, „като живак“. Гогол намира много интересно сравнение. Ясно разбираме, че Плюшкин е загубил човешкия си вид.

Авторът в тази сцена създава друга ярка комична ситуация. Когато четем диалога между Мавра и Плюшкин, веднага забелязваме несъответствие. В крайна сметка господарят обвинява слугата в кражба на лист хартия. И за това малко, той заплашва Мавра с Страшния съд! Когато икономката намери хартията, тогава Плюшкин нямаше друг избор, освен да обвини Мавра в друг грях, в прекомерна разточителност: „... грабнете мазна свещ, мазнината е блатиста: тя ще изгори - да и не, просто загуба и ми донесете треска! " В тази сцена има и оценката на автора за персонажа: „И до каква незначителност, дребнавост, отвратителен човек би могъл да се сгоди! Можех да се променя толкова много! " Писателят призовава младите хора да запазят „всички човешки движения“, за да избегнат деградация, за да не се превърнат в Плюшкин и други като него.

Този епизод разкри в Плюшкин всичките му отвратителни качества. Авторът нарича собственика на земята „безчувствен“ и „вулгарен“. За него той е „странно явление“, „старец“. Думата "старец" използва унизителна наставка, защото Гогол не приема начина на живот на този герой. Той ни показва своята „дървесност“. За втори път метафората „дървено лице“ се среща при поразително сравнение на Плюшкин с удавник. В сърцето на персонажа скъперничеството е заело своето място и вече няма надежда да спаси душата му.

В сцената на продажбата и покупката на „мъртви души“ Чичиков показва хитрост, находчивост, лицемерие и алчност. Той ловко увери Плюшкин, че иска да му помогне заради милата душа на стареца. Чичиков изкупувал мъртви и избягали души от мигранта срещу безценица и поел върху себе си разходите за закупуването на крепостта. Епизодът добави допълнителен щрих към портрета на сръчен придобивач на хищници.

По този начин сцената е важна за реализирането на идеологическата концепция на цялото произведение. Авторът поставя проблема за човешката деградация. Образът на Плюшкин допълва портретната галерия на собствениците на земя, всеки от които е духовно незначителен от предишния. Плюшкин завършва веригата. Той е ужасен пример за морална и физическа дегенерация. Епизодът играе важна роля за разкриването на идеята на стихотворението. Авторът показва, че „мъртви души“ като Плюшкин, Чичиков и други съсипват Русия.

Стихотворението „Мъртвите души на Гогол в резюме за 10 минути.

Запознаване с Чичиков

Господин на средна възраст с доста приятен външен вид пристигна в хотел в провинциалния град с малък шезлонг. Той наел стая в хотела, разгледал я и отишъл в общата стая да вечеря, оставяйки прислугата да се настани на новото си място. Това беше колегиален съветник, земевладелец Павел Иванович Чичиков.

След вечеря той отиде да огледа града и установи, че той не се различава от другите провинциални градове. Посетителят посвети целия следващ ден на посещения. Посетих губернатора, шефа на полицията, вицегубернатора и други служители, всеки от които успя да спечели, като каза нещо приятно за своя отдел. За вечерта той вече беше получил покана до губернатора.

Пристигайки в къщата на губернатора, Чичиков, наред с други неща, се срещна с Манилов, много вежлив и учтив човек и с малко неудобен Собакевич, и се държеше толкова приятно с тях, че ги очарова напълно, и двамата собственици на земя поканиха нов приятел да ги посети. На следващия ден, на вечеря с полицейския началник, Павел Иванович се запознава с Ноздрев, млад мъж със съкрушено сърце на около тридесет години, с когото веднага преминаха към вас.

Повече от седмица посетителят живееше в града, обикаляше по купони и вечери, показа се като много приятен събеседник, способен да говори на всяка тема. Знаеше как да се държи добре, притежаваше гравитация. Като цяло в града всички стигнаха до извода, че е изключително приличен и добронамерен
човек.

Чичиков при Манилов

Накрая Чичиков решил да посети собствениците на земята, които познавал, и потеглил към страната. Първо отиде при Манилов. С известни затруднения той намери село Маниловка, което се намираше не на петнадесет, а на тридесет версти от града. Манилов срещна много сърдечно нов познат, те се целунаха и влязоха в къщата, оставяйки се дълго да минават през вратата. Като цяло Манилов беше приятен човек, някак сладко-захарен, нямаше специални хобита, освен безплодни мечти и не вършеше домакинската работа.

Съпругата му е отгледана в пансион, където са я преподавали трите основни предмета, необходими за семейното щастие: френски език, пиано и портфейли за плетене. Тя не изглеждаше зле и се обличаше добре. Съпругът й представи Павел Иванович. Поразговаряха малко и домакините поканиха госта на вечеря. Синовете на Манилови - Темистокъл, седемгодишен, и шестгодишният Алцид, на които учителят вързал салфетки, вече чакали в трапезарията. На госта беше показана стипендията на децата, учителят само веднъж направи забележка на момчетата, когато по-големият ухапа по-малкия за ухото.

След вечеря Чичиков обяви, че възнамерява да говори със собственика по много важен въпрос и двамата отидоха в кабинета. Гостът започна разговор за селяните и предложи на собственика да купи мъртви души от него, тоест онези селяни, които вече са умрели, но все още са живи според ревизията. Манилов дълго време не можеше да разбере нищо, после се усъмни в законността на такъв акт за продажба, но въпреки това се съгласи от
уважение към госта. Когато Павел Иванович започна да говори за цената, собственикът се обиди и дори се зае да състави сметката.

Чичиков не знаеше как да благодари на Манилов. Те се сбогуваха сърдечно и Павел Иванович потегли, обещавайки да дойде отново и да донесе на децата някои подаръци.

Чичиков при Коробочка

Чичиков щял да направи следващото посещение при Собакевич, но започна да вали и екипажът се впусна в някакво поле. Селифан разгърна вагона толкова неловко, че господарят падна от него и целият беше в кал. За щастие се чу лай на кучета. Отишли \u200b\u200bв селото и помолили да нощуват в къща. Оказа се, че това е имението на определен земевладелец Коробочка.

На сутринта Павел Иванович се срещна с домакинята Настася Петровна, жена на средна възраст, една от онези, които винаги се оплакват от липсата на пари, но малко по малко трупат и събират прилично състояние. Селото беше доста голямо, къщите бяха здрави, селяните живееха добре. Домакинята покани неочаквания гост да пие чай, разговорът се насочи към домакинството и Чичиков предложи да купи мъртви души от нея.

Коробочка беше изключително уплашена от такова предложение, като всъщност не разбираше какво искат от нея. След много разяснения и убеждавания тя най-накрая се съгласи и написа на Чичиков пълномощно, опитвайки се да му продаде и коноп.

След като хапна пайове и палачинки, изпечени специално за него, гостът продължи напред, придружен от момиче, което трябваше да изведе каретата на главния път. Виждайки кръчмата, която вече беше на главния път, те оставиха момичето, което, като получи като награда медна стотинка, се скита вкъщи и откара там.

Чичиков при Ноздрев

В механата Чичиков поръча прасе с хрян и заквасена сметана и като го помете, попита домакинята за околните собственици на земя. По това време към механата се качиха двама господа, единият от които Ноздрев, а вторият зет му Мижуев. Ноздра, добре изградена малка, наречена кръв и мляко, с гъста черна коса и бакенбарди, румени бузи и много бели зъби,
разпознал Чичиков и започнал да му разказва как са се разхождали на панаира, колко шампанско са изпили и как е загубил на карти.

Миджуев, висок, русокос мъж с загоряло лице и червени мустаци, постоянно обвиняваше приятеля си в преувеличения. Ноздрьов убеди Чичиков да отиде при него, Мижуев, неохотно, също отиде с тях.

Трябва да кажа, че съпругата на Ноздрев почина, оставяйки му две деца, с които той нямаше нищо общо, и той се премести от един панаир на друг, от една партия в друга. Навсякъде той играеше карти и рулетка и обикновено губеше, макар че не се поколеба да изневери, за което понякога беше бит от партньори. Той беше весел, смяташе се за добър приятел, но винаги успяваше да прецака приятелите си: разстрои сватбата, развали сделката.

В имението, като поръча обяд за готвача, Ноздрев заведе госта да огледа фермата, което не беше нищо особено, и му отне два часа, разказвайки невероятни лъжи, така че Чичиков беше много уморен. Беше сервирана вечеря, някои ястия от които бяха изгорени, някои не готвени и многобройни вина със съмнително качество.

Собственикът наля вода за гостите, но самият той почти не пиеше. Следобед Мижуев в нетрезво състояние е изпратен вкъщи при жена си и Чичиков започва разговор с Ноздрев за мъртвите души. Стопанинът категорично отказа да ги продаде, но предложи да играе на тях карти, а когато гостът отказа, ги замени за конете на Чичиков или шезлонг. Павел Иванович също отхвърли тази оферта и си легна. На следващия ден неспокойният Ноздрьов го убеди да се бие за души в шашки. По време на играта Чичиков забеляза, че собственикът играе несправедливо, и му каза за това.

Стопанинът се обидил, започнал да се кара на госта и заповядал на слугите да го бият. Чичиков беше спасен от появата на полицейския капитан, който съобщи, че Ноздрев е подсъдим и обвинен, че е нанесъл лично нарушение на собственика на земята Максимов с пияни пръти. Павел Иванович не дочака развръзката, скочи от къщата и си тръгна.

Чичиков при Собакевич

Неприятен инцидент се случи по пътя за Собакевич. Изгубен в мисли, Селифан не отстъпи място на каретата, която ги изпреварва, теглена от шест коня, а сбруята на двата вагона беше толкова объркана, че отнемаше много време да се впрегне. В каретата седяха възрастна жена и шестнадесетгодишно момиче, които Павел Иванович наистина харесваше ...

Скоро пристигнахме в имението Собакевич. Всичко там беше солидно, солидно, солидно. Собственикът, дебел, с лице като изсечено с брадва, много като учен мечок, срещна госта и го въведе в къщата. Мебелите трябваше да отговарят на собственика - тежки, издръжливи. По стените имаше картини, изобразяващи древни пълководци.

Разговорът се обърна към градските власти, всеки от които собственикът даде отрицателна характеристика. Влезе домакинята, Собакевич представи своя гост и го покани на вечеря. Обядът не беше много разнообразен, но вкусен и задоволителен. По време на вечеря собственикът спомена за собственика на земята Плюшкин, който живееше на пет мили от него, където хората умираха като мухи, и Чичиков отбеляза това.

След като вечеряха много плътно, мъжете се оттеглиха в гостната и Павел Иванович се зае с работа. Собакевич го изслуша, без да каже и дума. Без да задава въпроси, той се съгласи да продаде мъртви души на госта, но наложи цената за тях, както за живите хора.

Те се пазариха дълго време и се споразумяха за две рубли и половина на глава от населението, а Собакевич поиска депозит. Той направи списък със селяните, даде на всеки описание на своите бизнес качества и написа разписка за депозита, изуми Чичиков с това колко разумно е написано всичко. Те се разделиха щастливи помежду си и Чичиков отиде при Плюшкин.

Чичиков при Плюшкин

Той влязъл в голямо село, което поразило бедността си: колибите били почти без покриви, прозорците в тях били покрити с бичи мехурчета или пълнени с парцали. Къщата на имението е голяма, с много стопански постройки за битови нужди, но всички те са почти срутени, само два прозореца са отворени, останалите са покрити с дъски или затворени с капаци. Къщата създаваше впечатление, че не е обитавана.

Чичиков забеляза фигура, толкова странно облечена, че не можа веднага да разпознае дали е жена или мъж. Обръщайки внимание на купчината ключове на колана си, Павел Иванович решава, че това е домакинята, и се обръща към нея, като я нарича „майка“ и пита къде е господарят. Икономката му каза да влезе в къщата и изчезна. Той влезе и беше изумен от разстройството, което царуваше там. Всичко е прашно, на масата има изсъхнали късчета, куп странни неща са натрупани в ъгъла. Влезе икономката и Чичиков отново попита господаря. Тя каза, че майсторът е пред него.

Трябва да кажа, че Плюшкин не винаги е бил такъв. След като имаше семейство и беше само пестелив, макар и донякъде скъперник собственик. Съпругата му се отличаваше с гостоприемство, гостите често бяха в къщата. Тогава съпругата му почина, най-голямата дъщеря избяга с офицера, а баща й я прокле, защото той не понасяше военните. Синът отишъл в града, за да влезе в държавната служба. но се присъедини към полка. Плюшкин също го прокле. Когато най-малката дъщеря почина, собственикът на земята остана сам в къщата.

Скупостта му придобила ужасяващи размери, той завлякъл в къщата всички боклуци, намерени в селото, чак до старата подметка. Наемът беше събран от селяните в същия размер, но тъй като Плюшкин искаше прекомерна цена за стоката, никой не купи нищо от него и всичко изгние в двора на господаря. Два пъти дъщеря му идва при него, първо с едно дете, после с две, когато му носи подаръци и моли за помощ, но бащата не дава и стотинка. Синът му загуби и също поиска пари, но също не получи нищо. Самият Плюшкин изглеждаше така, че ако Чичиков го беше срещнал близо до църквата, щеше да му даде и стотинка.

Докато Павел Иванович размишлявал как да започне да говори за мъртви души, собственикът започнал да се оплаква от тежкия живот: селяните умирали и за тях трябвало да се плати данъкът. Гостът предложи да покрие тези разходи. Плюшкин с радост се съгласи, нареди самоварът да бъде оставен и останките от козунака, донесени от килера, които някога беше донесла дъщерята и от които първо трябваше да се изстърже плесента.

Тогава той изведнъж се усъмни в честността на намеренията на Чичиков и предложи да направи крепост за продажба на мъртвите селяни. Плюшкин реши да даде на Чичиков няколко селяни-бегълци и след пазарлък Павел Иванович ги взе за тридесет копейки. След това той (за голяма радост на собственика) се отказа от обяда и чая и си тръгна, като беше в отлично настроение.

Чичиков стартира измама с "мъртви души"

По пътя към хотела Чичиков дори пя. На следващия ден се събуди в отлично настроение и веднага седна на масата, за да напише актовете за продажба. В дванадесет часа той се облече и с документи под мишница отиде в гражданската камара. Излизайки от хотела, Павел Иванович се натъкна на Манилов, който вървеше към него.

Те се целунаха така, че след това и двамата цял ден боляха зъби, а Манилов се съгласи да придружи Чичиков. В Гражданската камара не без затруднение откриха длъжностното лице, което се занимаваше със сметките, което, след като получи само подкуп, изпрати Павел Иванович до председателя Иван Григориевич. Собакевич вече седеше в кабинета на председателя. Иван Григориевич даде указания на същия
длъжностното лице да издаде всички книжа и да събере свидетели.

Когато всичко беше подредено правилно, председателят предложи да инжектира покупката. Чичиков се канеше да им достави шампанско, но Иван Григориевич каза, че ще отидат при началника на полицията, който само ще мигне око на търговците в рибните и месни редици и ще бъде приготвена прекрасна вечеря.

И така се случи. Търговците са смятали полицейския господар за свой човек, който, макар и да ги е ограбил, не се е разкаял и дори с охота е кръстил търговски деца. Вечерята беше великолепна, гостите изпиха хубаво питие и хапнаха, а Самакевич сам уби огромна есетра и след това не яде нищо, а само седеше мълчаливо в кресло. Всички се забавляваха и не искаха да пуснат Чичиков да напусне града, но решиха да се оженят за него, на което той с радост се съгласи.

Усещайки, че вече е започнал да говори твърде много, Павел Иванович поиска карета и в прокурорския дрошки пристигна в хотела напълно пиян. Магданозът с мъка съблече майстора, изчисти костюма му и, като се увери, че собственикът е дълбоко заспал, отиде със Селифан до най-близката механа, откъдето излязоха прегърнати и паднаха да спят на същото легло.

Покупките на Чичиков предизвикаха много разговори в града, всички участваха активно в делата му, обсъждаха колко трудно би било той да пресели такъв брой крепостни селяни в Херсонската губерния. Разбира се, Чичиков не разпространи, че придобива мъртви селяни, всички вярваха, че купуват живи, и из града се разнесе слух, че Павел Иванович е милионер. Дамите, които бяха много представителни в този град, веднага се заинтересуваха от него, отидоха само с файтони, облечени модерно и изявиха се изящно. Чичиков не можеше да не забележи такова внимание към себе си. Веднъж му донесли анонимно любовно писмо със стихове, в края на което било написано, че собственото му сърце ще му помогне да отгатне кой пише.

Чичиков на бала на губернатора

След известно време Павел Иванович беше поканен на бал с губернатора. Появата му на бала предизвика голям ентусиазъм сред всички присъстващи. Мъжете го поздравиха със силни възклицания и силни прегръдки, дамите го обградиха, образувайки разноцветен венец. Опита се да отгатне кой от тях е написал писмото, но не можа.

Чичикова беше спасена от обкръжението им от съпругата на губернатора, която държеше под ръка симпатично шестнадесетгодишно момиче, в което Павел Иванович разпозна блондинката от екипажа, който се беше сблъскал с него по пътя от Ноздрев. Оказа се, че момичето е дъщеря на губернатора, току-що завършила института. Чичиков насочи цялото си внимание към нея и говори само с нея, въпреки че момичето се отегчи от неговите истории и започна да се прозява. дамите изобщо не харесваха това поведение на своя идол, защото всяка имаше свои виждания за Павел Иванович. Те се възмутиха и осъдиха горката ученичка.

Изведнъж Ноздрев се появи от салона, където се играеше игра на карти, придружен от прокурора и като видя Чичиков, веднага извика на цялата стая: Какво? Продадохте ли много мъртви? Павел Иванович не знаеше къде да отиде, но междувременно земевладелецът с голямо удоволствие започна да разказва на всички за измамата на Чичиков. Всички знаеха, че Ноздрьов е лъжец, въпреки това думите му предизвикваха объркване и слухове. Разочарованият Чичиков, предчувствайки скандал, не дочака края на вечерята и отиде в хотела.

Докато той, седнал в стаята си, проклина Ноздрев и всичките му роднини, карета с Коробочка влезе в града. Този земевладелец начело на клуба, притеснен дали Чичиков не я е измамил по някакъв хитър начин, реши сам да разбере колко са мъртвите души днес. На следващия ден дамите разбуниха целия град.

Те не можаха да разберат същността на измамата с мъртви души и решиха, че покупката е направена, за да отклони очите, но всъщност Чичиков дойде в града, за да отвлече губернаторската дъщеря. Съпругата на губернатора, като чула за това, разпитала нищо неподозиращата си дъщеря и заповядала на Павел Иванович да не получава повече. Мъжете също не можеха да разберат нищо, но всъщност не вярваха в отвличането.

По това време в провинцията беше назначен нов генерал-губернатор и служителите дори си помислиха, че Чичиков е дошъл при тях в града от негово име за проверка. Тогава те решиха, че Чичиков е фалшификатор, след това че е грабител. разпитвали Селифан и Петрушка, но не могли да кажат нищо разбираемо. Те разговаряха и с Ноздрев, който, без да мигне око, потвърди всичките им предположения. Прокурорът беше толкова притеснен, че получи удар и умря.

Чичиков не знаеше нищо за всичко това. Простуди се, три дни седеше в стаята си и се чудеше защо никой от новите му познати не му идва на гости. Накрая той се съвзе, облече се топло и отиде да посети губернатора. Представете си изненадата на Павел Иванович, когато лакеят каза, че не му е заповядано да го приеме! След това той отиде при други чиновници, но всички го приеха толкова странно, водеха толкова натрапчив и неразбираем разговор, че той се усъмни в здравето им.

чичиков напуска града

Чичиков дълго се скиташе из града без цел, а вечер Ноздрев се обърна към него, предлагайки помощта си за отвличането на губернаторската дъщеря за три хиляди рубли. Павел Иванович разбра причината за скандала и веднага нареди на Селифан да положи конете, а той сам започна да събира нещата. Но се оказа, че конете трябва да бъдат подковани и те си тръгнаха едва на следващия ден. Когато шофирахме през града, трябваше да пропуснем погребалното шествие: прокурорът беше погребан. Чичиков дръпна завесите. За щастие никой не му обърна внимание.

същността на измамата с мъртви души

Павел Иванович Чичиков е роден в бедно благородно семейство. Давайки сина си на училище, баща му му каза да живее икономично, да се държи добре, да се моля на учители, да бъде приятел само с децата на богати родители и най-вече в живота да оцени и стотинка. Всичко това Павлуша добросъвестно изпълняваше и имаше много успехи в това. не презря да спекулира годни за консумация. Не се отличава с интелигентност и знания, с поведението си той получава сертификат и грамота след завършване на колеж.

Най-вече той мечтаеше за спокоен, богат живот, но засега си отрече всичко. Започна да служи, но не получи повишение, колкото и да хареса шефа си. След това след посещение. че началникът има грозна и вече не малка дъщеря, Чичиков започна да я гледа. Дори се стигна дотам, че той се установи в къщата на шефа, започна да го нарича татко и му целуна ръка. Скоро Павел Иванович получи нова длъжност и веднага се премести в апартамента си. и замълча въпроса за сватбата. Мина време, Чичиков се справяше добре. Самият той не взема подкупи, а получава пари от подчинени, които започват да вземат три пъти повече. След известно време в града беше организирана комисия за изграждане на някаква капиталова структура и Павел Иванович се присъедини там. Сградата не нарасна по-високо от основата, но членовете на комисията построиха красиви големи къщи за себе си. За съжаление главата се смени, новата поиска доклади от комисията и всички къщи бяха конфискувани в хазната. Чичиков е уволнен и е принуден да започне кариерата си наново.

Той смени две или три позиции и след това имаше късмет: получи работа в митницата, където показа най-добрата си страна, беше нетлен, знаеше как да намери контрабанда най-добре от всички и заслужаваше повишение. Веднага щом това се случи, нетленният Павел Иванович направи заговор с голяма банда контрабандисти, привлече към случая друг служител и те заедно оказаха няколко измами, благодарение на които вложиха четиристотин хиляди в банката. Но един ден чиновникът се разпадна с Чичиков и му написа донос, случаят беше разрешен, парите бяха конфискувани и от двамата, а самите те бяха уволнени от митницата. За щастие те успяха да избегнат съдебен процес, Павел Иванович имаше скрити пари и той отново започна да урежда живота. Трябваше да действа като адвокат и именно тази услуга го подтикна да мисли за мъртвите души. Веднъж той си правеше труда да спаси няколкостотин селяни от един разрушен земевладелец пред настоятелството. Междувременно Чичиков обясни на секретаря, че половината селяни са измрели и се съмнява в успеха на делото. Секретарят каза, че ако душите са включени в ревизионния списък, тогава нищо ужасно не може да се случи. Тогава Павел Иванович решава да изкупи още мъртви души и да ги вкара в настоятелството, получавайки пари за тях, сякаш са живи. Градът, в който се срещнахме с Чичиков, беше първият по пътя към осъществяването на неговия план и сега Павел Иванович в своя шезлонг, привлечен от три коня, яздеше нататък.

Кратко описание на Плюшкин в „Мъртви души“ е реалистично описание на стария земевладелец, неговия характер и начин на живот. Факт е, че този герой е представен от автора по необичаен за него начин - без хумор.

Степан Плюшкин е един от собствениците на земя в стихотворението на Н.В. „Мъртви души“ на Гогол. Това е един от най-значимите и дълбоки характери не само на споменатото произведение, но и на цялата руска литература като цяло.

За първи път юнакът се появява в шеста глава, когато идва при собственика на земята, за да купи от него „мъртви души“.

Образът и характеристиките на Плюшкин в поемата "Мъртви души"

Стопанинът се отличава с невероятна скъперничество и лоша воля.

Героят символизира духовния срив на силна личност, удавена в порока на безкрайната сребролюбие, граничеща с твърдост: огромно количество храна се съхранява в оборите на собственика на земята, което никой не може да вземе, в резултат на което селяните гладуват, а запасите изчезват като ненужни.

Плюшкин е достатъчно богат, за негова сметка - цяла хиляда крепостни селяни. Въпреки това обаче, старецът живее като просяк, яде хляб и се облича в парцали.

Символиката на фамилното име

Както повечето герои в творбите на Гогол, фамилията на Плюшкин е символична. С помощта на противопоставяне или синонимия на фамилията по отношение на характера на съответния герой, авторът разкрива определени черти на тази личност.

Значението на името Плюшкина символизира необичайно скъперник и алчен човек, чиято цел е да натрупва материално богатство без конкретна цел за тяхното използване. В резултат на това събраното богатство не се изразходва никъде или се използва в минимални количества.

Забележително е, че името на Плюшкин практически не се среща в текста на произведението. По този начин авторът показва безчувствеността, непривързаността на героя, отсъствието в него дори намек за човечност.

Фактът, че земевладелецът се нарича Степан, може да се научи от думите му за дъщеря му, която той нарича от нейното бащино име. Между другото, обикновените селяни от други имения изобщо не са знаели такова фамилно име, наричайки собственика на земята „закърпен“ псевдоним.

Семейството на Плюшкин

Този герой е единственият от всички собственици на земя, който има доста подробна биография. Житейската история на героя е много тъжна.

В сюжетната линия Плюшкин се появява пред нас като напълно самотен човек, водещ отшелнически начин на живот. Съпругата, която го вдъхнови да прояви най-добрите човешки качества и осмисли живота му, напусна този свят отдавна.

В брака те имаха три деца, чието възпитание баща му беше много тревожен и с голяма любов. През годините на семейното щастие Плюшкин изобщо не беше като сегашния си Аз. По това време той често канеше гости в къщата, знаеше как да се радва на живота и имаше репутацията на отворен и добронамерен човек.

Разбира се, Плюшкин винаги беше много икономичен, но сребролюбието му винаги имаше разумни граници и не беше толкова безразсъдно. Въпреки че дрехите му не блестяха с новост, те все още изглеждаха спретнати, без нито едно петно.

След смъртта на съпругата си героят се промени много: той стана изключително недоверчив и много подъл. Последната капка, която втвърди нрава на Плюшкин, бяха новите проблеми в семейството: синът загуби голяма сума на карти, голямата дъщеря избяга от дома, а най-малката умря.

Изненадващо, но проблясъци на светлина понякога озаряват тъмните кътчета на душата на мъртвия земевладелец. След като продаде на Чичиков „души“ и размишлява върху въпроса за регистрацията на акта, Плюшкин си припомня своя училищен приятел. В този момент на дървеното лице на стареца се появи слабо отражение на чувството.

Това мимолетно проявление на живота, според автора, говори за възможността за възраждане на душата на героя, при което сякаш в здрача тъмните и светлите страни се смесват помежду си.

Описание на портрета и първото впечатление на Плюшкин

При среща с Плюшкин Чичиков първо го взема за икономка.

След разговор със собственика на земята, главният герой осъзнава с ужас, че е сгрешил.

Според него старецът прилича повече на просяк, отколкото на богат собственик на имението.

Цялата му външност, като: дълга брадичка, покрита с шал; малки, безцветни, подвижни очи; мръсна, закърпена роба - казва, че героят е напълно откъснат от живота.

Външен вид и състояние на костюма

Лицето на Плюшкин е силно удължено и в същото време се отличава с прекомерна тънкост. Стопанинът никога не се бръсне, а брадата му е станала като конски гребен. Плюшкин изобщо няма зъби.

Дрехите на героя едва ли могат да се нарекат такива, те приличат повече на стари парцали - така че дрехите изглеждат износени и недодялани. По време на историята собственикът на земята е на около 60 години.

Характерът, поведението и речта на собственика на земята

Плюшкин е човек с труден характер. Вероятно отрицателните черти, които са били толкова ясно изразени в него в напреднала възраст, са се случвали в предишни години, но техният толкова ярък външен вид е изгладен от семейното благополучие.

Но след смъртта на жена си и дъщеря си, Плюшкин най-накрая се откъсна от живота, обедня духовно, започна да се отнася с подозрение и враждебност към всички. Собственикът на земя изпитва подобно отношение не само към непознати, но и към роднини.

Към 60-годишна възраст Плюшкин стана много неприятен заради трудния си характер. Хората около него започнаха да го избягват, приятели го посещаваха все по-рядко и след това напълно спряха всякаква комуникация с него.

Речта на Плюшкин е внезапна, лаконична, едлива, натоварена с народни изрази, например: "Podgotovka, bayut, ehwa!, Актьорът, uzho, podtbrila"

Наемодателят е в състояние да забележи всякакви дребни неща и дори най-малките грешки и недостатъци. В тази връзка той често намира вина за хората, изразявайки своите коментари с викове и псувни.

Плюшкин е неспособен на добри дела, той стана безчувствен, недоверчив и жесток. Той дори не се интересува от съдбата на собствените си деца, а старецът потиска опитите на дъщеря си да установи връзки с него по всякакъв възможен начин. Според него дъщеря му и зет му се опитват да се сближат с него, за да получат материална изгода от него.

Прави впечатление, че Плюшкин абсолютно не разбира истинските последици от своите действия. Той всъщност мисли за себе си като за грижовен земевладелец, въпреки че всъщност той е тиранин, невероятен скъперник и скъперник, груб и нацупен старец, който унищожава съдбата на хората около него.

Любими дейности

Радостта в живота на Плюшкин се състои само от две неща - постоянни скандали и натрупване на материално богатство.

Стопанинът обича да прекарва времето си съвсем сам. Той не вижда смисъл да хоства или да действа като такъв. За него това е просто загуба на време, което може да бъде отделено за по-полезни дейности.

Въпреки големите финансови спестявания, собственикът на земя води аскетичен начин на живот, отказвайки буквално всичко не само на своите роднини, слуги и селяни, но и на себе си.

Друго любимо занимание на Плюшкин е да мрънка и да бъде беден. Той смята, че запасите, които се съхраняват в оборите му, са недостатъчни, има малко земя и дори сеното не е достатъчно. Всъщност ситуацията е точно обратната - има много земя, а размерът на резервите е толкова огромен, че те се влошават точно в складовите помещения.

Плюшкин обича да прави скандали по някаква причина, дори ако това е дори незначителна дреболия. Собственикът на земята винаги е недоволен от нещо и демонстрира това в най-грубата и грозна форма. Придирчивият старец е много труден за удоволствие.

Отношение към икономиката

Плюшкин е заможен, но много оскъден земевладелец. Въпреки огромните резерви обаче му се струва, че те не са достатъчни. В резултат на това огромно количество неизползвани продукти става неизползваемо, без да напускате магазина.

С голямо богатство на разположение, включително 1000 крепостни селяни, Плюшкин яде хляб и носи парцали - с една дума живее като просяк. В продължение на много години собственикът на земята не следи какво се случва във фермата му, но в същото време не забравя да контролира количеството ликьор в декантера.

Житейските цели на Плюшкин

Накратко, собственикът на земя няма конкретна цел в живота. Плюшкин се поглъща напълно в процеса на натрупване на материални ресурси без конкретна цел за тяхното използване.

Къща и интериорни стаи

Имението на Плюшкин отразява духовното запустяване на самия герой. Сградите в селата са много стари, порутени, покривите отдавна текат, прозорците са блокирани с парцали. Опустошението и пустотата царуват наоколо. Дори църквите изглеждат безжизнени.

Имението сякаш се разпада, което свидетелства за отпадането на героя от реалния живот: вместо основните неща, в центъра на вниманието му са празни и безсмислени задачи. Не напразно този герой на практика е лишен от име, бащино име - изглежда, че той не съществува.

Имението на Плюшкин е поразително с външния си вид - сградата е в ужасно, порутено състояние. От улицата къщата изглежда като изоставена сграда, в която отдавна никой не е живял. Вътре в сградата е много неудобно - наоколо е студено и тъмно. Естествената светлина попада само в една стая - стаята на собственика.

Цялата къща е осеяна със стари неща, които растат все повече и повече всяка година - Плюшкин никога не изхвърля счупени или ненужни неща, тъй като смята, че те все още могат да бъдат полезни.

Кабинетът на собственика на земята също е в пълен безпорядък. Външният вид на стаята олицетворява истински хаос. Ето един стол, който не може да бъде ремонтиран, както и часовник, който отдавна е спрял. В ъгъла на стаята има сметище - в безформена купчина можете да видите стара обувка и счупена лопата.

Отношение към другите

Плюшкин е придирчив, скандален човек. Дори и най-незначителната причина му е достатъчна, за да започне кавга. Героят показва своето недоволство по най-грозния начин, потъвайки до грубост и обиди.

Самият собственик на земята е напълно сигурен, че се държи внимателно и любезно, но хората просто не забелязват и не оценяват това, защото са пристрастни към него.

Вероятно поради факта, че синът му веднъж е загубил на карти и не се е върнал у дома, Плюшкин се отнася с предубеждение към полицаите, като ги смята за всички измамни и хазартни.

Отношението на Плюшкин към селяните

Плюшкин се отнася жестоко и безотговорно към селяните. Външният вид, облеклото и жилищата на крепостните селяни изглеждат почти същите като тези на собственика. Самите те ходят полугладни, слаби, измършавели. От време на време сред селяните има бягства - съществуването като крепостен плюшкин изглежда по-малко привлекателно от живота в бягство.

Стопанинът говори отрицателно за своите крепостни селяни - според него всички те са отстъпници и безделници. Всъщност селяните работят честно и усърдно. На Плюшкин му се струва, че крепостниците го ограбват и че вършат работата си много зле.

Но в действителност нещата стоят по различен начин: земевладелецът толкова е сплашил селяните си, че въпреки студа и глада, в никакъв случай не смеят да вземат нещо от склада на господаря.

Дали Плюшкин продаде „Мъртви души“ на Чичиков

Собственикът на земята продава около двеста „души“ на главния герой. Този брой надвишава броя на „селяните“, които Чичиков е придобил от други продавачи. Това показва желанието на Плюшкин за печалба и трупане. Когато сключва сделка, героят отлично разбира какво представлява и каква печалба може да получи за нея.

Цитатните характеристики на Плюшкин

Заключение

Образът на Плюшкин и характеристиките на неговата същност служат като илюстративен пример за това как човек може да потъне морално и физически. Неслучайно авторът нарича този герой „дупка в човечеството“.

Плюшкин не се интересува от духовното развитие на личността си, той е безразличен към собствения си вътрешен свят. Собственикът на земя се характеризира с дребнавост, скъперничество и пълно отсъствие на дълбоки чувства. В него няма срам, няма съвест, няма съчувствие.

Името на Плюшкин се превърна в домакинско име. Означава патологична алчност, дребнавост и оскъдност. В съвременния свят така нареченият "синдром на Плюшкин" се среща доста често и характеризира хората, които се стремят към безцелното натрупване на материални ресурси.

В поемата "Мъртви души" Н. Гогол изобразява галерия от руски земевладелци. Всеки от тях олицетворява отрицателни морални качества. Освен това новият герой се оказва по-ужасен от предишния и ние ставаме свидетели на крайността, до която може да стигне обедняването на човешката душа. Образът на Плюшкин затваря реда. В стихотворението „Мъртви души“, според уместното определение на автора, той се появява като „дупка в човечеството“.

Първо впечатление

„Платено“ - това е определението, дадено на господаря от един от селяните, когото Чичиков е поискал упътване до Плюшкин. И е напълно оправдано, трябва само да погледнем този представител на местното благородство. Нека го опознаем по-добре.

Преминал през голямо село, поразяващ с окаяност и бедност, Чичиков се озова в дома на господаря. Този не беше като мястото, където живеят хората. Градината беше също толкова занемарена, въпреки че броят и естеството на сградите показваха, че някога е имало силна, просперираща икономика. Характеристиката на Плюшкин в поемата "Мъртви души" започва с такова описание на имението на имението.

Запознаване със собственика на земята

Докато влязоха в двора, Чичиков забеляза как някой, мъж или жена, се кара с шофьора. Героят реши, че това е икономката, и попита дали собственикът е у дома. Изненадано от появата на непознат тук, това „определено същество“ придружи госта в къщата. Попаднал в светлата стая, Чичиков бил изумен от безредието, което царувало в него. Човекът създаде впечатлението, че тук са изнасяни и боклуци от цялата област. Плюшкин наистина събираше на улицата всичко, което му дойде под ръка: кофа, забравена от селянин, и фрагменти от счупена парче и перо, което не се нуждаеше от никого. Вглеждайки се внимателно в икономката, героят намери мъж в нея и беше напълно смаян, когато разбра, че това е собственикът. Тогава авторът на произведението „Мъртви души“ преминава към образа на собственика на земята.

Гогол рисува портрета на Плюшкин по следния начин: той беше облечен в окъсана, окъсана и мръсна роба, която беше украсена с някакви парцали около врата му. Очите бяха непрекъснато в движение, сякаш търсеха нещо. Това свидетелстваше за подозрителността и постоянната бдителност на героя. Изобщо, ако Чичиков не знаеше, че пред него стои един от най-богатите земевладелци в провинцията, щеше да го вземе за просяк. Всъщност първото чувство, което този човек предизвиква у читателя, е съжаление, граничещо с презрение.

Историята на живота

Образът на Плюшкин в поемата "Мъртви души" се различава от другите по това, че той е единственият собственик на земя с биография. Навремето той имаше семейство и често приемаше гости. Той се смяташе за пестелив собственик, който имаше изобилие от всичко. Тогава съпругата почина. Скоро най-голямата дъщеря избяга с офицера, а синът, вместо да служи, влезе в полка. Плюшкин лиши и двете деца от благословията и парите си и всеки ден ставаше все по-оскъден. В крайна сметка той се съсредоточи върху едно от своите богатства и след смъртта на най-малката си дъщеря всички предишни чувства в него най-накрая отстъпиха на алчността и подозренията. Хлябът гниеше в оборите му и той съжаляваше дори за обичайния подарък за внуците си (с течение на времето той прости на дъщеря си и я прие). Ето как Гогол изобразява този герой в поемата "Мъртви души". Образът на Плюшкин се допълва от сцената на договарянето.

Добра сделка

Когато Чичиков започна разговора, Плюшкин се раздразни колко трудно беше да се приемат гости днес: той вече беше вечерял сам и беше скъпо да отоплява печката. Гостът обаче веднага се захванал с работата и разбрал, че собственикът на земята има сто и двадесет души без отчет. Той предложи да ги продаде и каза, че ще поеме всички разходи. Чувайки, че е възможно да се възползват от вече несъществуващи селяни, Плюшкин, който е започнал да се пазари, не се задълбочава в подробностите и не пита колко законно е това. След като получи парите, той внимателно ги занесе в бюрото и доволен от успешната сделка дори реши да почерпи Чичиков със сухар, останал от тортата, донесена от дъщеря му, и чаша ликьор. Завършването на образа на Плюшкин в стихотворението „Мъртви души“ е посланието, че собственикът е искал да подари златен часовник на госта, който го е зарадвал. Той обаче веднага промени решението си и реши да ги запише в нотариалния акт, за да го запомни Чичиков след смъртта с мила дума.

заключения

Образът на Плюшкин в стихотворението "Мъртви души" беше много важен за Гогол. Плановете му бяха да остави в третия том на всички собственици на земя един от неговите, но вече морално възродени. Няколко подробности показват, че това е възможно. Първо, живите очи на героя: нека си припомним, че те често се наричат \u200b\u200bогледало на душата. На второ място, Плюшкин е единственият от всички собственици на земя, който е помислил за благодарност. Останалите също взеха пари за мъртвите селяни, но те ги взеха за даденост. Важно е също така, че при споменаването на стария другар лъч изведнъж проблясва по лицето на собственика на земята. Оттук и заключението: ако животът на героя се е развил по различен начин, той щеше да остане пестелив собственик, добър приятел и семеен човек. Въпреки това, смъртта на съпругата му, действията на децата постепенно превърнаха героя в онази „сълза на човечеството“, която той появи в 6-та глава на книгата „Мъртви души“.

Характеристиката на Плюшкин е напомняне на читателите за това до какви последици могат да доведат житейските грешки.

Образи на Чичиков и Плюшкин и тяхната роля в поемата "Мъртви души".

Форма Павел Иванович Чичиков централно място в поемата на Гогол „Мъртви души“. Както иронично подчертава Гогол, „ не идват на ум Чичиков тази мисъл(Купува " от всички тези, които измряха"И ги поставете в Настоятелството), това стихотворение нямаше да се появи<…> Тук той е пълен господар и там, където пожелае, там трябва да се надяваме". Един от прототипите на Чичиков беше Дмитрий Егорович Бенардаки, грък, пенсиониран офицер, най-големият петербургски данъчен фермер-милионер, закупил две хиляди селяни в провинция Тула за изтегляне в Херсонската провинция.

В първата глава на стихотворението Чичиков е показан като типичен „джентълмен от средната ръка“, „ не красив, но не лош на вид, не твърде дебел, нито твърде слаб; не може да се каже, че е стар, но не толкова млад". Както пише поетът Андрей Бели в монографията „Майсторството на Гогол“, „ Чичиков не е нищо покрито с външна обвивка, празно място, „фигура на измислица“, „нито това, нито онова“, „явлението на кръгло общо място, скрито в шезлонг“, призрак, фалшива, фалшива мъртви души, празни черупки от имена, зад които няма нищо не си заслужава».

Същността на Чичиков се крие под прикритието на „добронамерен“ човек (отзоваване на градския прокурор Н.Н.), „учен“ човек (заключението на жандармски полковник), „знаещ и почтен“ човек (по мнението на председателя на камарата), „почтен и любезен“ човек (от гледна точка на началника на полицията ), „Приятен“ човек (според Собакевич, който обикновено смятал всички хора за негодници и негодници). Героят на Гогол лесно успява да се „приспособи“ към събеседника по време на разговор, да го имитира, да произнася думи със същата интонация и т.н. На фона на собствениците на земя и градските власти Чичиков изглежда най-учтив, вежлив и галантен.

Въпреки това, точно този герой от „Мъртви души“ поетът и изследователят Д.С. Мережковски в статията си "Гогол и дяволът" в сравнение с дявола. Чичиков, подобно на дявола, е нещо посредствено, средно, непълно и „ недовършен, представящ се за безначален», « вечна плоскост и вулгарност». « Самият Чичиков се чувства като сапунен мехур, защото иска да остави потомство. Не насладата, луксът, а средното благосъстояние е границата на мечтите му". Улавяне и изкупуване на души, изпълнено от Чичиков, който гради богатство върху трупове („ хората, слава Богу, измряха много»), В народно-религиозното митотворчество е пряко свързано с делата на дявола, антихриста. Истории за това как дяволът изкупува душите на мъртвите чрез измама се намират в апокрифни легенди, които не са признати от официалната църква. В този контекст въпросът, с който Собакевич се обръща към Чичиков, придобива особено значение: „ Колко си купи душа от Плюшкин?". Оставайки с Коробочка, Чичиков обещава дявола на собственика на земята. " Дяволският земевладелец бил изключително уплашен.<…> „Дори на третия ден цяла нощ сънувах проклетия. Реших да направя предположение през нощта на картите след молитвата, да, очевидно Бог го изпрати като наказание ...". Мечтата на Box се оказва пророческа. Те се опитват да идентифицират Чичиков и жителите на града NN с пратеника на дявола. Те го сравняват с Наполеон и в популярния ум френският император е свързан с Антихриста, дявола на ада.

В единадесетата глава на първия том на стихотворението директно се посочва, че властите на Павел Иванович, виждайки как той ревностно работи в митниците и намира контрабандни стоки дори в „ колела, тегличи, конски уши", Беше обяснено," че е бил дявол, а не човек". Но ако Чичиков се възприема само като въплъщение на дяволска сила, общата концепция на поемата на Гогол ще бъде неясна.

Незаконните машинации на Чичиков, който превръща мъртвите, хартиени, несъществуващи души в реалността на „придобиванията“, имат обратното, дълбоко положително значение. Трябва да се отбележи, че именно "негодникът" чете списъка с мъртвите души и дава точно описание на руския народ. В процеса на съставяне на акта за продажба Чичиков назовава мъртвите селяни, сякаш ги възкресява. Средството за „ревитализация“ е вид магия на името. Сякаш героят предоставя на селяните ново съществуване, умишлено хипотетично (той не знае подробностите от реалния им живот), не обвързано от еднозначно статичната даденост на реална биография.

В.Г. Белински осъди Гогол за това, че се е отказал от най-съкровените си мисли за селячеството на „мръсника“ и гроботеца на пари. Писателят искаше да промени този епизод от седма глава, но след това промени мнението си. Фактът, че главният герой на поемата е способен да разсъждава върху съдбата на хората, показва дълбоката му връзка с руския свят. Не случайно принадлежността на Чичиков към руската нация е подчертана във финала на първия том на стихотворението: „ Чичиков<…> обичаше да шофира бързо. А кой руснак не обича да кара бързо?". Обърнете внимание, че именно "негодникът" Чичиков се вози в шезлонг, който в края на първия том се превръща в птица три, сякаш лети нагоре в небето. Тази подробност може да се приеме като индикация за възможността за духовна трансформация на героя.

В този контекст значимо е и името на Чичиков. Павел е името на любимия апостол на Гогол, който някога е бил гонител на християни, а след това ревностен спътник на Исус Христос. (В разказа на Гогол „Ужасно отмъщение“ има споменаване за това: „ Чували ли сте за апостол Павел, какъв грешен човек е бил, но след това той се покаял и станал светец"). Гогол е привлечен не само от моралния патос на писанията на Павел, но и от някои характеристики на неговата биография. Подобно на Чичиков, Павел може да бъде наречен „герой на пътя“ (неслучайно картата на пътуванията на апостола е приложена към Новия Завет). Невъзможно е да не забележите определени аналогии в историите за живота му Павел Иванович и Евангелието Павел. "Три пъти Чичиков започва наново" борбата за материално благосъстояние, оприличавайки съдбата му " като кораб сред вълните", Която е претърпяла сривове повече от веднъж. Имайте предвид, че Чичиков използва символичните образи на християнските книги: изображения на кораб и корабокрушение са традиционни символи на несигурността и крехкостта на човешкия живот. Апостол Павел казва за бедствията, сполетели неговата участ: Три пъти съм корабокрушен<…> Пътувал съм много пъти"(2 Коринтяни 11, 26). Успехът в делото на апостол Павел не на последно място е свързан с неговия дар на красноречие. „Високото изкуство на изразяване“ допринесе за това, че мнозина уважаваха Чичиков и слушаха думите му.

Въпреки тези прилики обаче, не бива да се вижда в Чичиков бъдещия апостол на любовта и добротата. В многопластовата литературна биография на Чичиков могат да се идентифицират признаци на различни културни епохи и традиции. Непредсказуемото поведение на заблуждаващия герой, неволната почит на съчувствие, която читателят плаща на този герой, ни отвеждат до образа на пикарото и традициите на авантюристичния мошеник роман. В лицето на главния герой на поемата настъпва обезличаване на световното зло (злото, което той носи, не изглежда страшно, страховито), тъй като интересите на мошеника по своята природа се оказват малки, свързани само с ежедневната сфера на живота.

Образът на Чичиков е създаден от Гогол не без влиянието на агиографската (агиографска) литература. Идеалът за святост в каноничния живот е въплътен в мъченическата смърт на юнаците, поста, откъсването от светските чувства. Още в първия том на „Мъртви души“ в характера на Чичиков могат да се открият черти, благодарение на които героят може да стане не мъртъв, а жива душа. И така, в единадесета глава се споменава аскетизмът на Чичиков: „ безкористност, търпение и ограничаване на нуждите, които той показа нечувано". Такъв стоицизъм на „вулгарния“ герой оцветява произведението в агиографски тонове. Авторите на агиографска литература, разказвайки за детството на бъдещия светец, отбелязват неговата самота сред своите връстници. Подобна история четем в единадесетата глава на първия том на стихотворението на Гогол: „Чичиков не е имал приятел или другар в детството“. В каноничната схема на живот едно от централните места е заето от аскетизма. Бъдещият светец не знае почивка, той постоянно работи. Незаменимо условие за аскетизъм е лишаването от сън. Ако героят на живота спи, то най-често на земята или камъните. В Гогол четем: „ все още дете"Чичиков" вече знаеше как да се отрече от всичко". На първото обслужване героят на Гогол показа нечувана трудолюбие, работеше „от рано сутрин до късно през нощта“, дори „ не се прибра вкъщи, спеше на бюра в офис стаи". В агиографската литература („Животът на Сергий Радонежки“ и други) често се посочва способността на праведните да укротяват животните. В намалена форма този мотив на живота е включен в биографията на Чичиков, който успя да укроти мишката. Той ли е " накарах мишката да застане на задните си крака, да легне и да стане по поръчка ...". Но ако сравним повествованието в „Мъртви души“ с повествованието за живота, намаляващият характер на поемата на Гогол става очевиден. В първия том Чичиков е показан и като грешен герой, заблудил се.

Александър Матвеевич Бухарев (в монашеството архимандрит Теодор), който неведнъж е разговарял с Гогол за неговата поема, в по-късна бележка към книгата му „Три писма до Н.В. Гогол, написан през 1848 г. "отбелязва:„ Спомням си, когато прочетох нещо на Гогол от моя анализ на Мъртвите души,<…> попитаха го направо как трябва да завърши това стихотворение. Той, потънал в мисли, изрази затруднението си да изрази това в детайли. Възразих, че трябва само да знам дали Павел Иванович ще оживее правилно? Гогол изглежда се радваше да потвърди, че това със сигурност ще бъде така, а самият цар щеше да послужи за неговото съживяване чрез пряко участие и стихотворението трябва да завърши с първия дъх на Чичиков за истински траен живот. " Гогол искаше да преведе героя си през тигела на страданията и изпитанията, в резултат на което трябваше да осъзнае неправдата на своя път. Показателно е, че както в „Главният инспектор“ истинският инспектор се появява по заповед на царя, така в стихотворението самият суверен трябваше да участва във възкресението на героя. Когато архимандрит Теодор попита дали другите герои от първия том ще бъдат възкресени, Гогол отговори с усмивка: „Ако искат“. В писмото „Теми за лирическия поет в момента“, адресирано до поета Н.М. Язиков, Гогол отбелязва: "О, ако можехте да му кажете (красив, но спящ човек) какво трябва да каже моят Плюшкин, ако стигна до третия том ...". И така, в третия том на стихотворението не само „негодникът” Чичиков трябваше да получи духовна трансформация, но и Степан Плюшкин, който в началото може да изглежда най-„мъртвият” от всички собственици на земя, „дупка в човечеството”.

Степан Плюшкин - последният от петимата собственици на земя, който Чичиков призовава в търсене на мъртви души. Традиционно на него се гледа като на най-алчния, дребен, незначителен герой на поемата, чиято „социална грозота“ (М. Б. Храпченко) достига своя краен израз. При влизането в имението Плюшкин Чичиков веднага вижда невероятно запустение: „ той забеляза някакво особено влошаване на всички селски сгради,<…> много покриви се показваха като сито", Къщата на богаташа изглеждаше" някои немощни невалидни". Самият Плюшкин приличаше повече на икономка, отколкото на богат земевладелец: „ беше невъзможно да се стигне до дъното на измисления му халат: ръкавите и горните етажи бяха толкова мазни и лъскави, че приличаха на кожа, която отива като ботуши; отзад и вместо на два, висяха четири етажа, от които памучна хартия се лепеше на люспи. Освен това имаше нещо завързано на врата си, което не можеше да се различи: дали чорап, жартиера или корем, но не и вратовръзка.". Цялата дейност на този човек, чийто свят е обезценен, се състои в събирането на „богатство“; незначителното, незначителното, незначителното придобива специално привличане: “ Вече се забрави колко има какво и само си спомни на какво място в шкафа му стоеше графин с остатъка от малко тинктура, върху който самият той направи скица, така че никой да не я изпие в крадец, но къде лежеше перото и запечатващ восък».

Плюшкин се превръща в роб на нещата си, жаждата за натрупване го тласка по пътя на всякакви самоограничения. Той не си позволява и най-малките ексцесии, готов е да яде от ръка на уста (дори не смее да яде тортата, донесена му от дъщеря му). Плюшкин, който е над шейсет години (" живея в седмото си десетилетие ..."), Потаен и недоверчив по стар начин. Той подозира служителите си в кражби и лъжи, смята своите крепостни за паразити и мързеливи хора. Виждайки Чичиков, Плюшкин не бърза да му разказва за себе си. На въпроса му: „ Слушай, майко, какъв е господарят?"Плюшкин отговаря:" Не е вкъщи<…> Какво ти е необходимо?". Вероятно собственикът на земята дори изпитва известна радост от осъзнаването на своето „информационно предимство“.

Изглежда авторът довежда образа на Плюшкин до някаква маска, до алегоричен образ на скъперничеството и алчността. Изглежда, че този образ не е много по-различен от образите на скъперници, които преди появата на Мъртви души са били изобразявани в руската и европейската литература (Евклион в пиесата на Плавт „Съкровището“, Харпагон в пиесата на Молиер „Скъперникът“, чичото на Мелмот в романа на Матурин „Мелмот“). скитник ", Гобсек в едноименната творба на Балзак, принц Рамирски в„ Семейство Холмски "от Бегичев, барон Балдуин Фюренгов в романа„ Последният Новик "от Лажечников, Вертлюгин в„ Мирошев "от Загоскин). Образът на Плюшкин обаче, даден в шеста глава на първия том на „Мъртви души“, постепенно става все по-сложен. Ако Манилов, Коробочка, Ноздрьов и Собакевич са "изтощени" герои, чиято съдба не представлява особен интерес за читателите, тогава Плюшкин е "неизчерпаем" герой. Именно на Степан Плюшкин авторът дава подробна биография, позволяваща на читателите да разберат миналото му, да „опознаят” семейството му. Авторът не е безразличен към този герой, в разказа за него се пробива лична, лирично оцветена интонация. Не случайно шестата глава се отваря с лиричния размисъл на автора върху мимолетна младост, където е дадено противопоставянето „тогава-сега“.

Подобна опозиция е показана в биографията на Плюшкин. Тогава, преди много години, къщата му беше богата, красива и гостоприемна, съсед дойде при Степан Плюшкин " научете се от него на икономичността и мъдрото скъперничество". Жителите на къщата (Плюшкин, съпругата му, три деца, учител по френски и сънародник) успяха да поддържат атмосфера на топлина, уют и любов: „ Приветливата и приказлива домакиня беше известна с гостоприемството си; Две хубави дъщери, руси и свежи като рози, излязоха да го посрещнат; синът изтича, момче с разбито сърце и целуна всички ...". Тогава щастието и хармонията напуснаха тази къща: жена му и най-малката дъщеря умряха, най-голямата дъщеря Александра Степановна избяга с капитана и тайно се омъжи за него, знаейки, че няма да получи благословия от баща си, тъй като Плюшкин не харесва военните, имайки предразсъдък " сякаш всички военни комарджии и монети". Синът на Плюшкин също не оправдава надеждите на баща си: той заминава за града, за да започне работа в отделението, но решава да се присъедини към полка. Той загуби на карти и започна да иска пари от баща си. Плюшкин, обиден от сина си, " го изпрати от дъното на проклятието на баща си и никога не се интересуваше от това дали съществува на света или не". Имайте предвид, че във всички тези нещастия няма лична вина на Степан Плюшкин! Като рок състезания бръшляняде ”, унищожава семейството Плюшенироднина и по инерция собственикът на земята продължава да живее в къщата, да пази нещата, трупането се превръща в начин да се избяга от неприятностите.

Съдбата на Плюшкин напомня на трагедията от живота на началника на гарата на Пушкин Самсон Вирин, който също е оставен на стари години в пълно уединение. Вирин обаче се показва на читателите в най-добрия период от живота му (когато дъщеря му Дуня живееше до него, много минувачи спираха на гарата, за да се възхищават на красотата на момичето), а не когато дъщерята избяга с военните и Самсон започна да пие. Плюшкин в поемата на Гогол е показан в най-трудния период от живота му. Той, явно притеснен от празната къща и разпадането на семейството си, намира утеха в събирането на стари неща.

Вещите в къщата на Плюшкин, които сега са в окаяно състояние, някога са били нови, красиви, собственикът на земята ги е купувал, воден от собствения си вкус. Той е свикнал с тях и затова не иска да се разделя с тях. Плюшкин се нуждае от материално изобилие не за удоволствие, не за подобряване на условията на живот, не за задоволяване на собствената си амбиция, не за разпространение на влиянието си върху другите. Оскъдността му не му носи полза. Самите предмети на сребролюбието са странни: стара подметка, парцал, пирон, глинен къс. От любов към нещата като такива - в тяхната малкост, незначителност - Плюшкин прави големи жертви, губи истинско богатство (плевни, пълни с брашно, колапс, гниене на зърно, мелници, предене на мелници, платнени работилници - всичко това отива на прах заради стара подметка, изрязване от счупена лопата). Старите и изтъркани неща вероятно се възприемат от Плюшкин като гаранция за надежда, последното доказателство за предишния му живот, те му напомнят за онези времена, когато семейството му е живяло до него, веселият детски смях прозвуча в къщата.

Стопанинът се затвори в себе си, спря да вярва на хората, защото видя, че най-често те се обръщат към него не защото той наистина е интересен за околните, а защото искат да получат нещо от собственика на земята. Синът, измамил Плюшкин, му иска пари за униформи, най-голямата дъщеря води внука си при баща си, „ опитвам се да видя дали има нещо”, Капитанът, който се нарича роднина на Плюшкин, се оплаква от нещастията си, опитвайки се да съжали собственика на земята и да изнудва пари от него.

Веднага щом Плюшкин разбира, че Чичиков е дошъл при него не с цел да го измами и ограби, а за да спаси мъртвите и избягали селяни, които вече не печелят, той е искрено щастлив и възкликва: „ Ах, татко! Ах, мой благодетел!<…> Тук те утешиха стареца! Боже мой! О, вие сте моите светии! ". Плюшкин наистина се нуждае от комфорт, незаинтересовано участие в себе си. Той, въпреки скъперничеството си, веднага се опитва да лекува Чичиков, предлага му чай, сушен козунак, ликьор. Тук той сам неволно нарушава своята „програма за натрупване“ и се проявява като гостоприемен човек, добре настроен към госта си. Сбогувайки се с Чичиков, Плюшкин дори решава да завещае на Павел Иванович сребърен часовник, така че след смъртта на собственика на земята да го запомни с добра дума. Важно е Плюшкин, подобно на Чичиков, да остави добър спомен за себе си. Така че мъчениците от „Ада“ на Данте („Божествената комедия“ на Данте) молят пътешественика Данте да бъде запомнен, споменът за тях не е изчезнал безследно.

Шестата глава съдържа много подробности, показващи възможността за духовна трансформация на собственика на земята Плюшкин. Първо, речта на Плюшкин е разумна, сериозна, логична, лишена от речеви клишета (за разлика от речта на Манилов и Ноздрьов). На второ място, очите на Плюшкин " все още не са излезли"," Живият живот "все още грее в тази душа. Трето, по време на посещението на Чичиков при Плюшкин лицето на собственика на земята се трансформира няколко пъти за миг, просветлено: „ Но не беше изминала дори минута, когато тази радост, която така мигновено се появи на дървеното му лице, точно както моментално си отиде ...»; « топъл лъч изведнъж се плъзна по дървеното му лице, не беше изразено чувство, а някакво бледо отражение на усещането, явление, подобно на внезапната поява на удавник на повърхността на водите, издаващ радостен вик сред тълпата, която заобикаляше брега ...».

Четвърто, именно главата за земевладелеца Плюшкин съдържа най-голям брой разсъждения на автора, „лирически отклонения“.

Пето, точно до къщата на този собственик на земя има две „селски църкви, една до друга: пуста дървена и каменна, с жълти стени, оцветени, напукани“. Основното е не пренебрегваното състояние на църквите, а самото им съществуване. Други собственици на земя нямат катедрали в близост до къщите си, само в дома на Манилов е пародия на църква - беседка с плосък купол и надпис „Храм на уединената медитация“.

И последното нещо. Помещикът Плюшкин е собственик на великолепната градина, която „ освежен<…> огромно село и едно беше доста живописно в своята живописна пустош". Като цяло градината в продължение на много векове е оприличавана на Вселената, човешката душа или книга и е раждала спомена за райската градина. (Така че в трагедията на Шекспир „Отело“ четем: Всеки от нас е градина, градинарят в нея е свобода. Независимо дали в нас растат коприва, маруля, семена от ким, едно или повече неща, независимо дали се застоява без грижи, или растат великолепно - ние самите сме господа."). От една страна, градината на Плюшкин действа като подробна метафора за изоставяне, разпадане, разрушаване и старост. Подробности като " остарял ствол на върба», « сивокос мъж», « изсъхнали от страшната пустиня, объркани и кръстосани листа и клонки"Възприемат се като метафори за портрета на самия земевладелец Плюшкин, същия" изсъхнал ", сивокос, стар. Но, от друга страна, градината на собственика на земята е въплъщение на светлата страна на душата му. Гогол предава красотата на градината чрез индикация за причудлива игра на цветове, наситени цветни петна: снежно бяло " брезов ствол„В пълен контраст с чернотата“ заострена фрактура", от" зелени облаци„Куполи на дървета (очевидно сравнение на дърво с храм!), А кленовият лист се превръща от зелено под слънчевите лъчи изведнъж в прозрачни и огнени, чудесно блестящи в тази плътна тъмнина". Описанието на градината е пропито с усещане за радостта от битието. Читателят е представен с природата с нейното бурно кипене на жизненост, с цялата свежест, разнообразие и богатство на цветовете. Описанието на градината от автора за дълго време в стила на източния барок, който се характеризира със стремеж към антитеза, изменчивост, подвижност, образът на природата в нейните ежедневни, „профанни” елементи, зад които винаги стои духовното, свещеното.

Самият автор на Dead Souls смята, че този пейзаж не е просто описание на природата. П.В. Анненков, който живееше в Рим в един апартамент с Гогол и публикува стихотворението „Мъртви души“ под негова диктовка, свидетелства, че Гогол е прочел точно този фрагмент от шеста глава със специално емоционално въздигане: Никога преди патосът не е достигнал такава висота при Гогол, запазвайки цялата художествена естественост<…> Гогол дори стана от столовете си (беше ясно, че природата, която описваше, в този момент се втурваше пред очите му) и придружаваше диктовката с горд, някакъв императивен жест". Развълнуван, той излезе на улицата с Анненков, " започна да пее буйна малкоруска песен, най-накрая той просто започна да танцува. Гогол празнува мир със себе си».

Вероятно интуицията подтиква писателя, че току-що продиктуваната страница съдържа ключово значение за него като художник; тук се крие загадката и решението на неговия поетичен мироглед. Стилът на Гогол търси директни отражения в пейзажа, поради което градината, описана в шеста глава на първия том на поемата, е не само градината на литературния герой Степан Плюшкин, но и „градината на езика на Гогол“. Пейзажът му носи печат на „художествена декларация“, пейзажът от картина на природата се превръща в картина на стил. В описанието на градината на Плюшкин прозира представата за градината като текст. Изследователите (Е. Е. Дмитриева) възприемат градината на Плюшкин като напомняне за пътеката (първо фалшива, крива, „занемарена“, тъмна, а след това светла, вярна), през която Плюшкин и Павел Иванович Чичиков трябва да преминат.

Самият жанр на такъв пейзаж насочва читателите към руската литературна традиция. Така Пушкин споменава и старата градина при Евгений Онегин („... радвам се да дам / Всички тези парцали от маскарад / за рафт с книги, за дива градина, / За нашето бедно жилище... "), Андрей Тургенев (" Тази порутена къща, тази градина е глуха ", Каролина Павлова (" И старата къща, и старата градина, / където зеленината е нараснала толкова гъсто "). Но основното не е, че Гогол продължава руски литературна традиция, но във факта, че такива пейзажи вече не могат да бъдат намерени в прозата на Гогол. Самият факт на появата на поетичен пейзаж на такова място свидетелства за особената роля на собственика на градината. Градината и собственикът са свързани помежду си. Целта на природата според Гогол е да даде " прекрасна топлина към всичко, което е създадено в студа на премерена чистота и подреденост". Именно топлината и духовната трансформация трябваше да придобие Степан Плюшкин в третия том на поемата „Мъртви души“.