Какво е основното съдържание на трагедията на Гьоте Фауст. Фауст

Фауст

Трагедията се открива с три уводни текста. Първият е лирично посвещение на приятелите от младостта си - онези, с които авторът е бил свързан в началото на работата по Фауст и които вече са починали или са далеч. „Спомням си отново всички, които живееха в този лъчезарен следобед с благодарност.“

След това следва „Театрално въведение“. В разговор между директора на театъра, поета и комичния актьор се обсъждат проблеми на художественото творчество. Трябва ли изкуството да служи на празната тълпа или да бъде вярно на своята възвишена и вечна цел? Как да съчетаем истинската поезия и успеха? Тук, както и в „Посвещение“, звучи мотивът за преходността на времето и безвъзвратно загубената младост, което подхранва творческото вдъхновение. В заключение режисьорът дава съвет за по-решително пристъпване към бизнеса и добавя, че всички постижения на неговия театър са на разположение на поета и актьора. "В тази кабина за пътеки можете, както във Вселената, да преминете през всички нива подред, да слезете от небето през земята до ада."

Проблемът за „небето, земята и ада“, посочен в един ред, се развива в „Пролога на небето“ - където вече действат Господ, архангелите и Мефистофел. Архангелите, възпяващи славата на Божиите дела, млъкват, когато се появява Мефистофел, който още от първата забележка - „Стигнах до теб, Боже, за уговорка ...“ - сякаш омагьосва със скептичния си чар. В разговор за първи път се чува името на Фауст, когото Бог цитира като пример като свой верен и ревностен роб. Мефистофел се съгласява, че „този Ескулап“ „и е нетърпелив да се бие, и обича да поема препятствия, и вижда цел, която привлича в далечината, и изисква звездите от небето като награда и най-добрите наслади от земята“, отбелязвайки противоречивата двойствена природа на учения. Бог позволява на Мефистофел да подложи Фауст на всякакви изкушения, да го доведе до всяка бездна, вярвайки, че инстинктът му ще изведе Фауст от задънената улица. Мефистофел, като истински дух на отричане, приема спора, обещавайки да накара Фауст да пълзи и „да изяде [...] праха на обувката“. Борбата между доброто и злото, великото и незначителното, възвишеното и долното, започва с голям мащаб.

... Този, за когото е сключен този спор, прекарва една нощ будна в тясна готическа стая със сводест таван. В тази работеща клетка, за много години упорит труд, Фауст е разбрал цялата земна мъдрост. Тогава той се осмели да посегне на тайните на свръхестествените явления, обърна се към магията и алхимията. Въпреки това, вместо удовлетворение в спадащите си години, той чувства само духовна празнота и болка от безполезността на това, което е направил. „Овладях теологията, пренесох философията, изкопах юриспруденцията и изучавах медицина. Но в същото време бях и останах глупак ”- така започва първият си монолог. Умът на Фауст, необикновен по сила и дълбочина, е белязан от безстрашие пред истината. Той не се заблуждава от илюзии и затова с безмилостност вижда колко ограничени са възможностите на знанието, колко несъизмерими са загадките на Вселената и природата с плодовете на научния опит. Похвалите на асистента на Вагнер са му нелепи. Този педант е готов усърдно да гризе гранита на науката и да пори пергаменти, без да мисли за основните проблеми, които измъчват Фауст. "Този скучен, неприятен, ограничен ученик ще разсее целия чар!" - в сърцата на учения казва за Вагнер. Когато Вагнер, в самонадеяна глупост, изрича, че човек е научил отговора на всичките си загадки, раздразненият Фауст спира да говори.Оставен сам, ученият отново попада в състояние на мрачна безнадеждност. Горчивината от осъзнаването, че животът е преминал в праха на празни занимания, сред рафтовете с книги, колби и реплики, води Фауст до ужасно решение - той се готви да пие отрова, за да прекрати земния си дял и да се слее с Вселената. Но в момента, в който той доближи отровата чаша до устните си, се чуват камбани и се чува хорово пеене. Отминава нощта на Великден, Благовестът спасява Фауст от самоубийство. „Върнах се на земята, благодарим ви за това, свети песнопения!“

На следващата сутрин заедно с Вагнер те се присъединяват към тълпата празнични хора. Всички околни жители почитат Фауст: и той, и баща му неуморно се отнасяха към хората, спасявайки ги от сериозни заболявания. Лекарят не се страхувал нито от мор, нито от чума; той, без да трепне, влезе в заразената казарма. Сега обикновените жители на града и селяните му се покланят и му правят път. Но дори и това искрено признание не прави героя щастлив. Той не надценява собствените си заслуги. На разходка им се заковава черен пудел, който Фауст след това носи в дома си. В опит да преодолее липсата на воля и тление, които са го завладели, героят е отведен към превода на Новия Завет. Отхвърляйки няколко варианта на първоначалния ред, той спира на тълкуването на гръцкото „логос“ като „дело“, а не като „дума“, като се уверява: „В началото беше делото“, се казва в стиха. Кучето обаче го отвлича от ученето. И накрая, тя се обръща около Мефистофел, който за първи път се явява на Фауст в дрехите на пътуващ студент.

На предпазливия въпрос на домакина за името, гостът отговаря, че е „част от силата на онзи, който прави добро без брой, желаейки зло за всичко“. Новият събеседник, за разлика от скучния Вагнер, е равен на Фауст по интелигентност и сила на прозрение. Гостът снизходително и едливо се смее на слабостите на човешката природа, на човешката участ, сякаш прониква в самата сърцевина на мъките на Фауст. След като заинтригува учения и се възползва от дрямката му, Мефистофел изчезва. Следващият път той се появява елегантно облечен и незабавно кани Фауст да разсее меланхолията. Той убеждава стария отшелник да облече ярка рокля и в това „дрехи, характерни за гребла, да вкуси след дълъг пост, което означава пълнота на живота“. Ако предлаганото удоволствие завладее Фауст толкова много, че той поиска да спре момента, тогава той ще стане плячка на Мефистофел, негов роб. Те запечатват сделката с кръв и тръгват на пътешествие - право във въздуха, върху широкия плащ на Мефистофел ...

И така, пейзажът на тази трагедия е земята, раят и адът, нейните директори са Бог и дяволът, а техните помощници са многобройни духове и ангели, вещици и демони, представители на светлината и тъмнината в тяхното безкрайно взаимодействие и конфронтация. Колко привлекателен в подигравателното му всемогъщество е главният изкусител - в златно яке, в шапка с петел на петел, с драпирано копито на крака, което го прави леко накуцващ! Но спътникът му Фауст е съвпадение - сега той е млад, красив, изпълнен със сили и желания. Той вкуси отварата, приготвена от вещицата, след което кръвта му завря. Той не знае повече колебание в решимостта си да разбере всички тайни на живота и стремежа към най-висшето щастие.

Какви изкушения е подготвил неговият куц спътник за безстрашния експериментатор? Ето първото изкушение. Наричат \u200b\u200bя Маргарита или Гретхен, тя е на петнадесет години и е чиста и невинна като дете. Тя е израснала в окаяно градче, където клюки клюкарстват за всички и всичко в кладенеца. Тя и майка й погребаха баща си. Братът служи в армията, а по-малката сестра, която Гретхен отглежда, наскоро почина. В къщата няма камериерка, така че всички домакински и градински дела са на нейна плешка. "Но колко сладко е изяденото парче, колко скъпа е почивката и колко дълбок е сънят!" Тази гениална душа беше предопределена да обърка мъдрия Фауст. След като срещна момиче на улицата, той пламна с безумна страст към нея. Сутеньорът-дявол веднага предложи услугите си - и сега Маргарита отговаря на Фауст със същата огнена любов. Мефистофел призовава Фауст да изпълни задачата и той не може да й устои. Той се среща с Маргарита в градината. Човек може само да гадае какъв вихър бушува в гърдите й, колко необятно е нейното чувство, ако тя - преди това е справедливост, кротост и послушание - не само се предаде на Фауст, но и приспива строгата майка по негов съвет, за да не пречи на датите.

Защо този простолюдие, наивен, млад и неопитен, е толкова привлечен от Фауст? Може би с нея той придобива усещане за земна красота, доброта и истина, към което преди се е стремял? Въпреки цялата си неопитност, Маргарита е надарена с психическа бдителност и безупречно чувство за истина. Тя незабавно разпознава пратеника на злото в Мефистофел и изпада в неговата компания. "О, чувствителността на ангелските предположения!" - изпуска Фауст.

Любовта им дава ослепително блаженство, но предизвиква и верига от нещастия.Случайно братът на Маргарита Валентин, минавайки покрай прозореца й, се натъкна на двойка „ухажори“ и веднага се втурна да се бие с тях. Мефистофел не отстъпи и извади меча си. По знака на дявола Фауст също се включил в тази битка и намушкал любимия си брат.Умирайки, Валентин проклел своята сестра-гуляйка, предавайки я на всеобщ срам. Фауст не научи веднага за по-нататъшните й проблеми. Той избяга от заплащането за убийството, бързайки да напусне града след лидера си. А какво ще кажете за Маргарита? Оказва се, че тя неволно е убила майка си със собствените си ръце, защото веднъж не се е събудила след спяща отвара. По-късно тя роди дъщеря - и я удави в реката, бягайки от гнева на света. Кара не я подмина - изоставен любовник, заклеймен като блудница и убиец, тя е затворена и очаква екзекуция в запаси.

Нейният любим е далеч. Не, не в ръцете й, той помоли да изчака малко. Сега, заедно с неразделния Мефистофел, той се втурва не някъде, а към самия Счупен, - на тази планина в нощта на Валпургис започва съботата на вещиците. Около юнака царува истинска оргия - вещици метят миналото, демони, кикимори и дяволи си викат, всичко е обгърнато от веселие, закачлив елемент на порока и блудството. Фауст няма страх от злите духове, роещи се навсякъде, което се проявява във всички многогласни разкрития за безсрамие. Това е спиращата дъха топка на Сатана. И сега Фауст избира тук по-млада красавица, с която започва да танцува. Той я напуска само когато изведнъж от устата й изскача розова мишка. „Благодаря ви, че мишката не е сива и не тъгувайте по нея толкова дълбоко“, снизходително отбелязва Мефистофел към жалбата си.

Фауст обаче не го слуша. В една от сенките той отгатва Маргарита. Вижда я затворена в тъмница, със страшен кървав белег на врата, и изстива. Бързайки към дявола, той изисква да спаси момичето. Той възразява: нали самият Фауст беше нейният съблазнител и палач? Юнакът не иска да се колебае. Мефистофел му обещава най-накрая да приспи охраната и да влезе в затвора. Скачайки на конете си, двамата заговорници се втурват обратно към града. Те са придружени от вещици, които усещат предстояща смърт на скелето.

Последната среща на Фауст и Маргарита е една от най-трагичните и сърдечни страници на световната поезия.

Изпила цялото безгранично унижение от публичния срам и страданието от греховете, които е извършила, Маргарита загуби ума си. Простокоса, боса, тя пее детски песнички в затвореност и потръпва при всеки шумолене. Когато се появява Фауст, тя не го разпознава и се свива на постелката. Той отчаяно слуша лудата й реч. Тя дрънка нещо за съсипаното бебе, моли да не я води под брадвата. Фауст се хвърля на колене пред момичето, призовава я по име, къса си веригите. Накрая тя осъзнава, че пред нея е Приятел. „Не смея да повярвам на ушите ти, къде е той? Побързайте към врата му! Побързайте, побързайте към гърдите му! През мрака на подземието неутешимо, през пламъците на адската тъмнина и шум и вой ... "

Тя не вярва на щастието си, на факта, че е спасена. Фауст неистово я подтиква да напусне подземието и да избяга. Но Маргарита се колебае, оплакващо моли да я погали, упреква, че е загубил навика си към нея, „забравил е да целува“ ... Фауст отново я дърпа и приканва да побърза. Тогава момичето изведнъж започва да си спомня за своите смъртни грехове - и безсмислената простота на думите й кара Фауст да замръзне със страшно предчувствие. „Приспих майка си, удавих дъщеря си в езерце. Бог помисли да ни го даде за щастие, но ни го даде за беда. " Прекъсвайки възраженията на Фауст, Маргарет продължава към последния завет. Той, желаният от нея, определено трябва да остане жив, за да изкопае три дупки с лопата отстрани на деня: за майката, за брат и третата за мен. Изкопайте моето отстрани, поставете детето наблизо и сложете бебето по-близо до гърдите ми. " Маргарита отново е преследвана от образите на загиналите по нейна вина - вижда треперещо бебе, което е удавила, сънлива майка на хълм ... Тя казва на Фауст, че няма по-лоша съдба от „да залита с болна съвест“ и отказва да напусне тъмницата. нея, но момичето го гони. Мефистофел, който се появява на вратата, подтиква Фауст. Те напускат затвора, оставяйки Маргарита сама. Преди да си тръгне, Мефистофел казва, че Маргарита е осъдена на мъчения като грешница. Глас отгоре обаче го поправя: „Спасен“. Избирайки мъченическа смърт, Божия съд и искрено покаяние, за да избяга, момичето спаси душата си. Тя отказа услугите на дявола.

В началото на втората част откриваме Фауст, изгубен на зелена поляна в обезпокоителен сън. Летящи горски духове дават покой и забрава на душата му, измъчван от разкаяние. След известно време той се събужда излекуван, наблюдавайки изгрева. Първите му думи са насочени към ослепително светило. Сега Фауст разбира, че несъответствието на целта с възможностите на човек може да унищожи, подобно на слънцето, ако го погледнете направо. Той обича образа на дъгата, „която чрез играта на седемцветната изменчивост се издига в постоянство“. Намирайки нови сили в единство с красивата природа, героят продължава да се изкачва по стръмната спирала на опитността.

Този път Мефистофел води Фауст до императорския двор. В щата, в който са попаднали, цари раздор поради обедняването на хазната. Никой не знае как да поправи проблема, освен Мефистофел, който се престори на шут. Изкусителят разработва план за попълване на паричните си резерви, който скоро изпълнява блестящо. Той пуска в обращение ценни книжа, залогът на които е обявен за съдържанието на земните недра. Дяволът уверява, че в земята има много злато, което рано или късно ще бъде намерено и това ще покрие стойността на ценните книжа. Заблуденото население с желание купува акции, „а парите течаха от кесията към търговеца на вино, до месарницата. Половината свят е измит, а другата половина шивач шие нови дрехи. " Ясно е, че горчивите плодове на измамата рано или късно ще повлияят, но докато на съда цари еуфория, се провежда бал и Фауст като един от магьосниците се радва на безпрецедентно уважение.

Мефистофел му дава магически ключ, който прави възможно влизането в света на езическите богове и герои. Фауст извежда на бала император Парис и Елена, олицетворявайки мъжката и женската красота. Когато Елена се появява в залата, някои от присъстващите дами правят критични забележки за нея. „Тънък, голям. А главата е малка ... Кракът е несъразмерно тежък ... ”Въпреки това с цялото си същество Фауст чувства, че пред него е духовният и естетически идеал, съхраняван в неговото съвършенство. Той сравнява ослепителната красота на Елена с бликащ поток от сияние. „Колко ми е мил светът, колко пълен за първи път, примамлив, автентичен, неизказан!“ Желанието му да задържи Елена обаче не работи. Изображението избледнява и изчезва, има експлозия, Фауст пада на земята.

Сега героят е обсебен от идеята да намери красивата Елена. Очаква го дълго пътуване през дебелината на епохите. Този път минава през бившата му работна работилница, където Мефистофел ще го отведе в забвение. Отново ще се срещнем с ревностния Вагнер в очакване на завръщането на учителя. Този път ученият педант е зает със създаването на изкуствен мъж в колбата, твърдо вярвайки, че „бившите деца, от които да живеем, е за нас абсурд, предаден на архива“. Пред ухиления Мефистофел от колба се ражда Омункул, страдащ от двойствеността на собствената си природа.

Когато накрая инатливият Фауст открива красивата Елена и се обединява с нея и те имат дете, белязано от гений - Гьоте влага чертите на Байрон в своя образ - контрастът между този красив плод на живата любов и нещастния Омункулус ще бъде разкрит със специална сила. Красивият Еуфорион, синът на Фауст и Елена, обаче няма да живее дълго на земята. Привлича го борбата и предизвикателството към стихиите. „Не съм аутсайдер, но участник в земни битки“, казва той на родителите си. Той се издига и изчезва, оставяйки светеща следа във въздуха. Елена прегръща Фауст за сбогом и отбелязва: „Старата поговорка ми се сбъдва, че щастието не може да съществува едновременно с красотата ...“ В ръцете на Фауст остават само дрехите й - телесното изчезва, сякаш означава преходното естество на абсолютната красота.

Мефистофел в ботуши от седем лиги връща героя от хармоничната езическа древност към родното Средновековие. Той предлага на Фауст различни варианти за това как да постигне слава и признание, но той ги отхвърля и разказва за собствения си план. От въздуха той забеляза голямо парче земя, което всяка година се залива от морския прилив, лишавайки земята от плодородие, Фауст има идеята да построи язовир, за да „възвърне парче земя от бездната на всяка цена“. Мефистофел обаче възразява, че засега е необходимо да се помогне на познатия им император, който след измама с ценни книжа, след като е живял малко по най-добрия начин, е изправен пред заплахата да загуби трона. Фауст и Мефистофел водят военна операция срещу враговете на императора и печелят блестяща победа.

Сега Фауст е нетърпелив да започне изпълнението на заветния си план, но дреболия му пречи. На мястото на бъдещия язовир стои хижата на старите бедни - Филимон и Бауцис. Упоритите възрастни хора не искат да сменят жилищата си, въпреки че Фауст им предлага друг подслон. В раздразнено нетърпение той моли дявола да му помогне да се справи с упоритите. В резултат на това нещастната двойка - а заедно с тях и скитникът гост, дошъл при тях - е схванат от безмилостна репресия. Мефистофел и стражите убиват госта, старите хора умират от шок, а хижата е обгърната от пламъци от случайна искра. Изпитвайки за пореден път горчивината от непоправимостта на случилото се, Фауст възкликва: „Предложих промяна със себе си, не насилие, не грабеж. За глухота на думите ми, проклинай те, проклинай те! "

Той е уморен. Той отново е стар и чувства, че животът отново свършва; всичките му стремежи сега са насочени към постигане на мечтата за язовир. Очаква го още един удар - Фауст ослепява. Обгръща го тъмнината на нощта. Той обаче прави разлика между звука на лопатите, движението, гласовете. Той е обзет от неистова радост и енергия - той осъзнава, че заветната цел вече изгрява. Героят започва да дава трескави команди: „Станете да работите в приятелска тълпа! Разпръснете веригата, където посоча. Кирки, лопати, колички за багери! Подравнете вала според чертежа! "

Слепият Фауст не знае, че Мефистофел е изиграл коварен номер с него. Около Фауст в земята не се роят строители, а лемури, зли духове. По заповед на дявола изкопават гроб за Фауст. Междувременно героят е пълен с щастие. В духовен порив той изрича последния си монолог, където концентрира натрупания опит върху трагичния път на познанието. Сега той разбира, че не властта, нито богатството, нито славата, нито дори притежанието на най-красивата жена на земята дава истински по-висок момент на съществуване. Само едно общо действие, еднакво необходимо за всеки и осъществено от всеки, може да даде на живота най-висока пълнота. Ето как се простира семантичен мост към откритието, направено от Фауст още преди да се срещне с Мефистофел: „В началото имаше нещо.“ Той разбира, „само този, който е познал битката за живот, заслужил е живот и свобода“. Фауст изрича тайни думи, че преживява най-висшия си момент и че „свободен народ на свободна земя“ му се струва толкова грандиозна картина, че може да спре този момент. Веднага животът му свършва. Той пада назад. Мефистофел очаква с нетърпение момента, в който по право да завладее душата му. Но в последния момент ангелите отнемат душата на Фауст точно пред дявола.

Душата на Фауст е спасена, което означава, че животът му в крайна сметка е оправдан. Отвъд ръба на земното съществуване душата му се среща с душата на Гретхен, която се превръща в негов водач в друг свят.

... Гьоте завърши Фауст точно преди смъртта му. „Оформен като облак“, според писателя, тази идея го придружава през целия му живот.

Най-големият немски поет, учен и мислител Йохан Волфганг Гьоте (1749–1832) завършва европейското Просвещение. Гьоте стои до титаните на Ренесанса по отношение на многостранността на своите таланти. Вече съвременниците на младия Гьоте говориха в хор за гениалността на всяка проява на неговата личност, а по отношение на стария Гьоте беше установено определението за „олимпиец“.

Произхождайки от патрицианско-бюргерското семейство на Франкфурт на Майн, Гьоте получава отлично домашно либерално образование, учи в университетите в Лайпциг и Страсбург. Началото на литературната му дейност пада върху формирането на движението "Буря и натиск" в немската литература, начело на което той застава. Неговата слава надхвърля Германия с публикуването на романа „Страданието на младия Вертер“ (1774). Първите скици на трагедията "Фауст" също принадлежат към периода на нападението.

През 1775 г. Гьоте се премества във Ваймар по покана на младия херцог Сакско-Ваймарски, който му се възхищава и се посвещава на делата на тази малка държава, желаейки да реализира творческата си жажда в практическа дейност в полза на обществото. Десетгодишната му административна дейност, включително поста на първи министър, не оставя място за литературно творчество и му донася разочарование. Още в самото начало на министерската кариера на Гьоте писателят Х. Виланд, който е по-запознат с инерцията на германската реалност, казва: „Гьоте не може да направи дори стотна част от това, което би се радвал да направи“. През 1786 г. Гьоте е обхванат от тежка психическа криза, която го принуждава да замине за Италия за две години, където, по думите му, е „възкресен“.

В Италия започва добавянето на зрелия му метод, наречен „ваймарски класицизъм“; в Италия се връща към литературното творчество, изпод писалката му излизат драмите „Ифигения в Таврида“, „Егмонт“, „Торквато Тасо“. След завръщането си от Италия във Ваймар, Гьоте запазва само поста министър на културата и директор на Ваймарския театър. Той, разбира се, остава личен приятел на херцога и дава съвети по най-важните политически въпроси. През 1790-те години започва приятелството на Гьоте с Фридрих Шилер, приятелство и творческо сътрудничество на двама поети с еднакъв размер, уникални в историята на културата. Заедно те разработиха принципите на веймарския класицизъм и се насърчиха да създават нови творби. През 1790-те Гьоте пише "Райнеке Фокс", "Римски елегии", романа "Учителските години на Вилхелм Майстер", бюргерска идилия в хексаметри "Херман и Доротея", балади. Шилер настоява Гьоте да продължи работата по Фауст, но Фауст.Първата част на трагедията е завършена след смъртта на Шилер и публикувана през 1806 г. Гьоте не възнамеряваше да се връща повече към тази идея, но писателят И. П. Еккерман, който се установи в дома си като секретар, и авторът на „Разговори с Гьоте”, убеди Гьоте да сложи край на трагедията. Работата по втората част на „Фауст“ продължава главно през двадесетте години и тя е публикувана, според желанието на Гьоте, след смъртта му. Така работата по „Фауст“ отнема над шестдесет години, тя обхваща целия творчески живот на Гьоте и поглъща всички епохи от неговото развитие.

Точно както във философските истории на Волтер, във „Фауст” водещата страна е философската идея, само в сравнение с Волтер тя намери въплъщение в пълнокръвните, живи образи на първата част на трагедията. Жанрът „Фауст“ е философска трагедия и общите философски проблеми, към които Гьоте се обръща тук, придобиват специална просветна окраска.

Историята на Фауст многократно е била използвана в съвременната немска литература от Гьоте, а самият той за първи път го е срещнал като петгодишно момче на представлението на народен куклен театър, играещ стара немска легенда. Тази легенда обаче има исторически корени. Д-р Йохан-Георг Фауст е бил пътуващ лечител, магьосник, гадател, астролог и алхимик. Учени по негово време, като Парацелз, говореха за него като самозванец шарлатанин; от гледна точка на своите студенти (Фауст някога е заемал професура в университета), той е бил безстрашен търсач на знания и забранени пътища. Последователите на Мартин Лутер (1583–1546) го виждат като нечестив човек, който с помощта на дявола извършва въображаеми и опасни чудеса. След внезапната и мистериозна смърт през 1540 г. животът на Фауст е обрасъл с много легенди.

Продавачът на книги Йохан Шпион за първи път събира устната традиция в народна книга за Фауст (1587, Франкфурт на Майн). Това беше назидателна книга, „плашещ пример за дяволското изкушение да унищожи тялото и душата“. Шпионите също имат договор с дявола за период от 24 години и самия дявол под формата на куче, което се превръща в слуга на Фауст, брак с Елена (същия дявол), Фамул Вагнер, ужасната смърт на Фауст.

Сюжетът бързо е взет от литературата на автора. Блестящият съвременник на Шекспир, англичанинът К. Марлоу (1564–1593), дава първата си театрална адаптация в „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ (премиера през 1594 г.). Популярността на историята на Фауст в Англия и Германия от 17 - 18 век се доказва от преработката на драмата в пантомима и представленията на куклени театри. Много немски писатели от втората половина на 18 век използват този сюжет. Драмата на Г. Е. Лесинг "Фауст" (1775) остава недовършена, Й. Ленц в драматичния откъс "Фауст" (1777) изобразява Фауст в ада, Ф. Клингер пише романа "Животът, делата и смъртта на Фауст" ( 1791). Гьоте изведе легендата на съвсем ново ниво.

За шестдесет години работа по „Фауст“ Гьоте създава творба, сравнима по обем с омировата епопея (12 111 реда „Фауст“ срещу 12 200 стиха от „Одисея“). След като поглъща опита от цял \u200b\u200bживот, опита на брилянтното разбиране на всички епохи в историята на човечеството, творчеството на Гьоте почива на начини на мислене и художествени техники, които са далеч от възприетите в съвременната литература, следователно най-добрият начин да се подходи е лежерно коментирано четене. Тук ще очертаем само сюжета на трагедията от гледна точка на еволюцията на главния герой.

В Пролога на небето Господ залага с дявола Мефистофел за човешката природа; обект на експеримента, Господ избира своя "роб", доктор Фауст.

В първите сцени на трагедията Фауст е дълбоко разочарован от живота, който е посветил на науката. Той се отчаял да узнае истината и сега е на прага на самоубийството, от което биенето на великденските камбани му пречи да тръгне. Мефистофел прониква във Фауст под формата на черен пудел, приема истинския му вид и сключва сделка с Фауст - изпълнението на всяко негово желание в замяна на безсмъртната му душа. Първото изкушение - вино в избата на Ауербах в Лайпциг - Фауст отхвърля; след магическо подмладяване в кухнята на вещицата, Фауст се влюбва в младата градска жена Маргарита и я съблазнява с помощта на Мефистофел. От отровата, дадена от Мефистофел, майката на Гретхен умира, Фауст убива брат си и бяга от града. В сцената на Валпургиевата нощ в разгара на завета на вещицата, призракът на Маргарет се появява на Фауст, съвестта му се пробужда и той изисква от Мефистофел да спаси Гретхен, която е хвърлена в затвора за убийството на бебето, което е родила. Но Маргарита отказва да избяга с Фауст, предпочитайки смъртта и първата част на трагедията завършва с думите на глас отгоре: „Спасено!“ Така в първата част, която се разкрива през условното германско средновековие, Фауст, който през първия си живот е бил отшелник, придобива житейския опит на частно лице.

Във втората част действието се пренася в широкия външен свят: в двора на императора, в мистериозната пещера на майките, където Фауст се потапя в миналото, в предхристиянската епоха и откъдето той води Елена Прекрасната. Кратък брак с нея завършва със смъртта на сина им Еуфорион, символизиращ невъзможността за синтезиране на древни и християнски идеали. Получил крайморските земи от императора, старецът Фауст най-накрая придобива смисъла на живота: на земите, възстановени от морето, той вижда утопията на всеобщото щастие, хармонията на безплатния труд на свободна земя. Под звука на лопати слепият старец изрича последния си монолог: „Сега преживявам най-висшия момент“ и при условията на сделката той пада мъртъв. Иронията на сцената е, че Фауст взема служителите на Мефистофел, които копаят гроба му за строителите, и всички усилия на Фауст да оборудва региона са унищожени от потопа. Въпреки това, Мефистофел не получава душата на Фауст: душата на Гретхен се застъпва за него пред Божията майка и Фауст избягва ада.

Фауст е философска трагедия; в центъра му са основните въпроси на битието, те определят сюжета, и системата от образи, и художествената система като цяло. По правило наличието на философски елемент в съдържанието на литературното произведение предполага повишена степен на условност в неговата художествена форма, както вече беше показано на примера на философската история на Волтер.

Фантастичният сюжет на "Фауст" превежда героя през различни страни и епохи на цивилизацията. Тъй като Фауст е универсалният представител на човечеството, цялото пространство на света и цялата дълбочина на историята се превръщат в арена на неговото действие. Следователно, изобразяването на условията на социалния живот присъства в трагедията само дотолкова, доколкото се основава на историческата легенда. В първата част все още има жанрови скици на народния живот (сцена на фолклорен фестивал, към който отиват Фауст и Вагнер); във втората част, философски по-сложна, обобщено абстрактно изследване на основните епохи в историята на човечеството минава пред читателя.

Централният образ на трагедията - Фауст - е последният от големите „вечни образи“ на индивидуалистите, родени в прехода от Ренесанса към Новата ера. Той трябва да бъде поставен до Дон Кихот, Хамлет, Дон Хуан, всеки от които олицетворява една крайност от развитието на човешкия дух. Фауст разкрива най-вече моментите на сходство с Дон Жуан: и двамата се стремят към забранените области на окултното знание и сексуалните тайни, и двамата не се спират на убийството, неудържимостта на желанията довежда и двамата в контакт с адски сили. Но за разлика от Дон Жуан, чието търсене се намира в чисто земен план, Фауст олицетворява търсенето на пълнотата на живота. Сфера на Фауст - неограничени познания. Точно както Дон Джовани се допълва от неговия слуга Сганареле, а Дон Кихот от Санчо Панса, Фауст получава завършеност във вечния си спътник Мефистофел. Дяволът в Гьоте губи величието на Сатана, титана и бореца срещу Бога - това е дяволът от по-демократичните времена и с Фауст той е свързан не толкова с надеждата да получи душата си, колкото с приятелска обич.

Историята на Фауст позволява на Гьоте да подходи критично към ключовите въпроси на образователната философия по нов начин. Нека си припомним, че критиката към религията и идеята за Бог беше нервът на образователната идеология. В Гьоте Бог стои над действието на трагедията. Властелинът на „Пролога на небето“ е символ на положителното начало на живота, истинската човечност. За разлика от предишната християнска традиция, Богът на Гьоте не е суров и дори не се бори със злото, а напротив, общува с дявола и се задължава да му докаже безполезността на позицията на пълно отричане на смисъла на човешкия живот. Когато Мефистофел оприличава човек на див звяр или раздразнено насекомо, Бог го пита:

Познавате ли Фауст?

Той е доктор?

Той ми е роб.

Мефистофел познава Фауст като доктор на науките, тоест той го възприема само чрез професионалната му принадлежност към учените, тъй като Господ Фауст е негов роб, тоест носителят на божествената искра, и, предлагайки на Мефистофел залог, Господ е сигурен предварително за резултата си:

Когато градинарят засади дърво,

Плодът е известен предварително на градинаря.

Бог вярва в човека, само поради тази причина той позволява на Мефистофел да изкушава Фауст през целия му земен живот. За Гьоте Господ няма нужда да се намесва в по-нататъшни експерименти, защото знае, че човекът е добър по природа и земните му търсения само допринасят в крайна сметка за неговото съвършенство, извисяване.

Фауст обаче до началото на действието в трагедията загуби вяра не само в Бог, но и в науката, на която той даде живота си. Първите монолози на Фауст говорят за дълбокото му разочарование от живота му, посветен на науката. Нито схоластичната наука от Средновековието, нито магията му дават задоволителни отговори за смисъла на живота. Но монолозите на Фауст са създадени в края на Просвещението и ако историческият Фауст е могъл да познава само средновековната наука, Фауст на Гьоте критикува просветния оптимизъм по отношение на възможностите на научното познание и технологичния прогрес, критикува тезата за всемогъществото на науката и знанието. Самият Гьоте не се доверява на крайностите на рационализма и механистичния рационализъм, в младостта си много се интересува от алхимия и магия и с помощта на магически знаци Фауст в началото на пиесата се надява да разбере тайните на земната природа. Срещата с Духа на Земята за първи път разкрива на Фауст, че човекът не е всемогъщ, но нищожен в сравнение със света около него. Това е първата стъпка на Фауст по пътя на опознаването на собствената му същност и нейното самоограничаване - художественото развитие на тази мисъл е сюжетът на трагедията.

Гьоте публикува Фауст, започвайки през 1790 г., на части, което затруднява съвременниците му да оценят работата. От ранните изявления двама насочват вниманието към себе си, което оставя отпечатък върху всички последващи преценки за трагедията. Първият принадлежи на основателя на романтизма Ф. Шлегел: "Когато работата приключи, тя ще въплъти духа на световната история, ще се превърне в истинско отражение на живота на човечеството, неговото минало, настояще и бъдеще. Във Фауст, идеално изобразяващо цялото човечество, той ще стане въплъщение на човечеството."

Създателят на романтичната философия Ф. Шелинг пише във „Философия на изкуството“: „... поради вида борба, която възниква днес в знанието, тази работа е получила научно оцветяване, така че ако някоя поема може да се нарече философска, то това е приложимо само на „Фауст" от Гьоте. Блестящ ум, съчетал дълбочината на един философ със силата на изключителен поет, ни даде в това стихотворение вечно свеж източник на знание ... „Интересни интерпретации на трагедията остави И. С. Тургенев (статия„ Фауст ", трагедия", 1855), американският философ Р. У. Емерсън („Гьоте като писател“, 1850).

Най-големият руски германист В. М. Жирмунски подчертава силата, оптимизма и непокорния индивидуализъм на Фауст, оспорва тълкуването на неговия път в духа на романтичния песимизъм: историята на "Фауст" от Гьоте, 1940).

Показателно е, че от името на Фауст се формира същата концепция, както от имената на други литературни герои от същата поредица. Има цели изследвания на донкихотизма, хамлетизма, дон хуанизма. Концепцията за „фаустов човек“ навлиза в културологията с публикуването на книгата на О. Шпенглер „Упадъкът на Европа“ (1923). Фауст за Шпенглер е един от двата вечни човешки типа, заедно с типа Аполон. Последното съответства на древната култура, а за фаустовската душа „първобитният символ е чисто безкрайно пространство, а„ тялото “е западната култура, процъфтяла в северните низини между Елба и Тахо едновременно с раждането на романския стил през 10 век ... Фаустов - Галилеева динамика, католически протестант догматизъм, съдбата на Лир и идеалът на Мадоната, от Беатрис Данте до последната сцена на втората част на Фауст. "

През последните десетилетия вниманието на изследователите беше насочено към втората част на „Фауст", където според немския професор К. О. Конради „героят изглежда играе различни роли, които не са обединени от личността на изпълнителя. Тази пропаст между ролята и изпълнителя го превръща в чисто алегоричен ".

„Фауст“ е оказал огромно влияние върху цялата световна литература. Грандиозната творба на Гьоте все още не беше завършена, когато под неговото впечатление се появи „Манфред“ (1817) от Дж. Байрон, „Сцена от„ Фауст ““ (1825) от Александър Пушкин, драма на Х. Д. Грабе “ Фауст и Дон Жуан "(1828) и много продължения на първата част на„ Фауст ". Австрийският поет Н. Ленау създава своя „Фауст“ през 1836 г., Х. Хайне - през 1851 г. Наследникът на Гьоте в немската литература от 20-ти век Т. Ман създава своя шедьовър „Доктор Фауст“ през 1949 година.

Страстта към "Фауст" в Русия е изразена в разказа на Иван Тургенев "Фауст" (1855), в разговорите на Иван с дявола в романа на Ф. М. Достоевски "Братята Карамазови" (1880), в образа на Воланд в романа М. А. Булгаков "Майсторът и Маргарита" (1940). „Фауст“ на Гьоте е творба, която обобщава образователната мисъл и надхвърля литературата на Просвещението, проправяйки пътя за бъдещото развитие на литературата през 19 век.

Йохан Волфганг фон Гьоте (28 август 1749, Германия - 22 март 1832, Германия) - немски поет, държавник, мислител и натуралист.

Роден в стария немски търговски град Франкфурт на Майн, баща му е императорски съветник, бивш адвокат, а майка му е дъщеря на градски бригадир. Той получи прилично образование у дома, знаеше освен немски и френски, латински, гръцки и италиански.

През 1765 г. отива в Лайпцигския университет, завършва висшето си образование в Страсбургския университет през 1770 г., където защитава тезата си за званието доктор по право.

Той обаче се интересуваше много повече от медицина и литература. В Лайпциг той се влюбва и пише забавни стихове в жанра рококо за своята любима. Освен стихове, Гьоте започва да пише и нещо друго. Ранните му творби са белязани с черти на имитация. Първите му творби („Конфедератите“, „Капризът на влюбения“) са включени в кръга на рококо литературата. Подобно на поетите от рококо, любовта към него е чувствено забавление, природата е майсторски изпълнена декорация; той талантливо свири поетичните формули, присъщи на рококо поезията, владее добре александрийския стих и т.н.

Във Франкфурт Гьоте се разболя тежко. Отегчен по време на болестта си, Йохан пише криминална комедия.

В Страсбург Гьоте се оказва като поет. Той установява връзки с млади писатели, по-късно видни фигури от епохата на „Бурята и щурмът“ (Ленц, Вагнер). Интересува се от народна поезия, в подражание на която пише стихотворението „Степна роза“ и други, Омир, Шекспир (говори за Шекспир - 1772 г.). Следващите години прекарват в интензивна литературна дейност, която не може да бъде възпрепятствана от правната практика, която Гьоте е принуден да прави от уважение към баща си.

На 14 октомври 1806 г. Йохан узаконява връзката си с Кристиан Вулпий. По това време те вече имаха няколко деца.

Гьоте умира през 1832 г. във Ваймар.

Трагедията "Фауст" е венецът на творчеството на Гьоте. Това е най-известната житейска история на истински средновековен герой - героят на германските митове и легенди на д-р Йохан Фауст.

Основните герои:

Фауст- главният герой на драмата на Гьоте, олицетворява философските възгледи на Гьоте. Фауст (името означава „щастлив“, „късметлия“) е пълен с жажда за живот, знания, творчество. Гьоте създава своя Фауст като човек, който чува зова на живота, зова на нова ера, но все още не може да избяга от лапите на миналото. Фауст е човек на действието. Дори превеждайки Библията на немски, той, несъгласен с известната фраза: „В началото беше Словото“, уточнява: „В началото беше Делото“.

Мефистофел- един от централните персонажи в трагедията на Гьоте. Той представлява света на нечистите, дяволски сили, като сключва договор, с който Фауст се надява да постигне неизмеримо знание и удоволствие. Той е скептичен философ с брилянтен критичен ум. Мефистофел е остроумен и саркастичен и се сравнява благоприятно със схематичния религиозен характер. Гьоте поставя много от мислите си в устата на Мефистофел и той, подобно на Фауст, става говорител на идеите на Просвещението. Сблъсъкът между двамата главни герои завършва с победата на Фауст. Търсачът на истината не е станал жертва на тъмните сили. Неспокойната мисъл на Фауст, стремежите му се сляха с търсенията на човечеството, с движението към светлина, доброта, истина.

Маргарита Гретхен- любимият Фауст, въплъщение на живия живот, земно просто момиче, създадено за щастие, тя е само на 15. Виждайки я на улицата, Фауст пламва с безумна страст към нея. Той е привлечен от тази млада обикновена жена, може би защото с нея той придобива усещане за красота и доброта, за което преди това се е стремял. Любовта им дава блаженство, но става и причина за мизерията. Горкото момиче стана престъпник: страхувайки се от уста на уста, тя удави детето си.

Елена- въплъщение на красотата, естетически идеал, който отваря нова ера в съществуването на Фауст.

Вагнер- антиподът на Фауст, учен от фотьойла, за когото книжното познание трябва да разкрие същността и тайните на природата и живота.

Филос. Проблемна

Образът на Фауст съчетава всички философски проблеми на Просвещението и този образ се превръща в символ на философските търсения на епохата, чиито основни тенденции са разпространението и популяризирането на научните знания. Гьоте обобщи актуалните проблеми на епохата и ги разгледа, като използва примера на един човек. Той насити сюжета със съвременна философия със съдържание, показвайки в съдбата на героя обобщен и мащабен образ на съдбата на човек. В работата си Гьоте утвърждава вярата в човека, в неограничените възможности на причината за развитие. Според Гьоте борбата се превръща в жизненоважния закон на вечния сблъсък, който от своя страна се превръща във вечен тест. Фауст като истински човек е недоволен от постигнатото. Авторът вижда в него гаранцията за вечното съвършенство на човешката личност. Основният конфликт е борбата между доброто и злото. По-точно между доброто и злото в човешката душа. Въпросът е кой е по-силен. Образът на Фауст показва сложността на човешкото съществуване: противоречията между личното и публичното, между разума и чувствата - през целия си живот човек решава тези проблеми, като постоянно прави избори, развива се.

Гьоте показа онези черти, които тревожеха всички философски педагози, но в противоречиво единство: Фауст мисли и чувства, той е способен да действа механично и в същото време е способен да взема дълбоки съзнателни решения. Той е индивид, който се стреми към свобода и в същото време намира смисъла на живота в действия в полза на другите хора. Но най-важното откритие на Гьоте е способността на Фауст (човек като цяло) да търси и да се развива в условия на трагично вътрешно противоречие.

В началото на 19-ти век Ваймар е наречен „втората Атина“, това е литературният, културен, музикален център на Германия и цяла Европа. Тук са живели Бах, Лист, Виланд, Хердер, Шилер, Хегел, Хайне, Шопенхауер, Шелинг и други. Повечето от тях бяха приятели или гости на Гьоте. Които никога не са били превеждани в огромната му къща. И Гьоте шеговито каза, че Ваймар наброява 10 хиляди поети и няколко жители. Имената на великите веймаряни са известни и до днес.

Интересът към творчеството на самия Дж. В. не отслабва. Гьоте (1749-1832). И това се дължи не само на гения на мислителя, но и на колосалния брой проблеми, които той постави.

Знаем много за Гьоте като текстописец, драматург и писател, още по-малко той ни е известен като естествовед. И още по-малко се знае за собствената философска позиция на Гьоте, макар че именно тази позиция е отразена в основната му творба - трагедията "Фауст".

Философските възгледи на Гьоте са плод на самото Просвещение, довело човешкия ум в култ. Обширното поле на Гьоте за мирогледни търсения включва пантеизма на Спиноза, хуманизма на Волтер и Русо и индивидуализма на Лайбниц. „Фауст“, който Гьоте пише в продължение на 60 години, отразява не само еволюцията на собствения му мироглед, но и цялото философско развитие на Германия. Подобно на много от съвременниците си, Гьоте се занимава с основни философски въпроси. Един от тях - проблемът с човешкото познание - се превърна в централен проблем на трагедията. Авторът му не се ограничава само до въпроса за истината или неистината на знанието, основното за него беше да разбере на какво служи знанието - добро или зло, каква е крайната цел на знанието. Този въпрос неизбежно придобива общо философско значение, тъй като обхваща познанието не като съзерцание, а като дейност, активна връзка на човека към природата и човека към човека.

Природата

Природата винаги е привличала Гьоте, интересът му към нея е бил въплътен в много трудове за сравнителната морфология на растенията и животните, във физиката, минералогията, геологията и метеорологията.

Във Фауст концепцията за природата е изградена в духа на пантеизма на Спиноза. Това е една природа, съзидателна и създадена едновременно, тя е „причината за себе си“ и следователно е Бог. Гьоте, тълкувайки спинозизма, го нарича универсално одухотворяване. Всъщност въпросът не е в името, а във факта, че в мирогледа на поета разбирането за природата се съчетава с елементи на художественото възприятие на света. Във „Фауст” е изразено много ясно: феи, елфи, вещици, дяволи; Нощта на Валпургий, като че ли, олицетворява "творческата природа".

Концепцията на Гьоте за природата се е превърнала в един от методите за фигуративно разбиране на света, а Богът на Гьоте е по-скоро поетична украса и многостранно въплъщение на самата природа. Тук трябва да се отбележи, че Гьоте умишлено опростява и огрубява донякъде спинозизма, придавайки му мистична сянка. Най-вероятно това се случва под влиянието на космоцентризма на древната философия: Гьоте, подобно на гърците, иска да усети и познае природата наведнъж, цялостно и живо, но не намира друг, не мистичен път към това. „Непоканена, неочаквана, тя ни улавя във вихъра на своята пластичност и се втурва с нас, докато уморени не изпаднем от ръцете й ...”.
Поставяйки проблема за отношението на човека към природата, идеите на Гьоте отиват много по-далеч от френските материалисти, за които човекът е просто част от природата, неин продукт. Гьоте вижда единството на човека и природата в конкретна трансформация на реалността; човекът е създаден, за да промени природата. Самият автор на трагедията - през целия си живот - е бил изследовател на природата. Такъв е неговият Фауст.

Диалектика

"Фауст" не е просто единство на поезия и философия, а по-скоро нещо подобно на философска система, чиято основа е доста диалектична. Гьоте апелира по-специално към законите на противоречието, взаимозависимостта и в същото време на противопоставянето.

И така, главният герой на трагедията е Фауст и Мефистофел. Без едно няма друго. Да се \u200b\u200bтълкува Мефистофел чисто литературно, като зла сила, демон, дявол, означава да го обедняе над всяка мярка. А Фауст сам по себе си по никакъв начин не може да бъде централният герой на трагедията. Те не се противопоставят един на друг в своите възгледи за науката в смисъл на логико-теоретични знания; известната „теория е суха, приятелю, а дървото на живота е великолепно зелено“, Фауст би могъл да каже. Но за Фауст стерилността на науката е трагедия, за Мефистофел е фарс, още едно потвърждение на човешката незначителност. И двамата виждат недостатъците на човечеството, но ги разбират по различен начин: Фауст се бори за човешкото достойнство, Мефистофел му се смее, защото „всичко съществуващо е достойно за смърт“. Отричането и скептицизмът, въплътени в образа на Мефистофел, стават движещата сила, която помага на Фауст в търсенето на истината. Единството и противоречието, неразривността и спорът между Фауст и Мефистофел съставляват своеобразна ос на целия семантичен комплекс на трагедията на Гьоте.

Оригиналността на драмата на самия Фауст като учен също е вътрешно диалектична. Той изобщо не е безусловното олицетворение на доброто, защото конфронтацията с Мефистофел минава през душата му и той понякога поема Фауст сам. Следователно Фауст е по-скоро олицетворение на знанието като такова, в което има скрити и еднакво реални възможности за утвърждаване на истината, два начина, два избора - добро и зло.

Метафизичното противопоставяне на доброто и злото в Гьоте изглежда е премахнато или оприличено на подводен ток, който едва в края на трагедията избухва на повърхността с блестящите прозрения на Фауст. Противоречието между Фауст и Вагнер изглежда по-очевидно и очевидно, което разкрива разлика не толкова в целите, колкото в средствата за познание.

Основните проблеми на философското мислене на Гьоте обаче са диалектическите противоречия на самия процес на познание, както и диалектическото „напрежение“ между знанието и морала.

Познание

Фауст олицетворява вярата в безграничните възможности на човека. Допитливият ум и смелост на Фауст са противоположни на привидно безплодните усилия на сухия педант Вагнер, който се огради от живота. Те са антиподи във всичко: в начина на работа и живот, в разбирането на смисъла на човешкото съществуване и смисъла на изследванията. Единият е отшелник от науката, чужд на светския живот, другият е изпълнен с ненаситна жажда за дейност, необходимост да се изпие цялата просторна чаша живот с всичките му изкушения и изпитания, възходи и падения, отчаяние и любов, радост и тъга.

Единият е фанатичен привърженик на „сухата теория“, с която иска да направи света щастлив. Друг е също толкова фанатичен и страстен почитател на „вечнозеленото дърво на живота“ и бяга от науката за книгите. Единият е строг и добродетелен пуританин, другият е „езичник”, търсещ удоволствие, който всъщност не се притеснява да разчита с официален морал. Единият знае какво иска и достига параклиса на своите стремежи, другият се стреми към истината през целия си живот и разбира смисъла на това да бъде само в момента на смъртта.

Вагнер отдавна се е превърнал в домакинство на трудолюбивата и педантична посредственост в науката. Означава ли това, че Вагнер вече не заслужава уважение?

На пръв поглед той е непривлекателен. В началото на трагедията го срещаме като ученик на Фауст, който се появява в доста кардинална форма: в нощна шапка, халат и с лампа в ръце. Самият той признава, че от самотата си вижда света, като през телескоп, на разстояние. Той се трепва, гледайки селското веселие, Фауст го нарича зад гърба си „най-бедният от синовете на земята“, „скучна невестулка“, която алчно търси съкровища сред празни неща.

Но годините минават и във втората част на „Фауст“ отново се срещаме с Вагнер и почти не го разпознаваме. Той стана почтен, признат учен, който безкористно работи за завършване на своето „велико откритие“, докато бившият му учител все още търси смисъла на живота. Тази бисквита и писарят Вагнер все още постигат целта си - той създава нещо, което нито древногръцката, нито схоластичната наука са знаели, което изумява дори тъмните сили и духовете на елементите - изкуствен човек, Хомункулус. Той дори установява връзка между откритието си и научните постижения на идните времена:

Казват ни "луд" и "фантастичен"
Но, излизайки от тъжната зависимост,
През годините мозъкът на мислителя е умел
Мислителят е изкуствено създаден.

Вагнер се явява като смел мислител, който откъсва воала от тайните на природата, осъществявайки „мечтата на науката“. И дори ако Мефистофел говори за него, макар и отровен, но ентусиазиран:

Но д-р Вагнер е друга история.
Вашият учител, прославен от страната, -
Единственият учител по призвание
Което ежедневно умножава знанията.
Живо любопитство към него
Привлича слушателите към тъмнината.
От върха на амвона той съобщава
И той самият с ключовете, като апостол Петър,
Тайните на земята и небето са отключени.
Всеки признава научната му тежест,
Той засенчва останалите по право.
В лъчите на славата му изчезна
Последният блясък на фаустовската слава.

Докато се пише втората част на "Фауст", подобна характеристика се разглежда от Г. Волков, авторът на оригинално изследване на духовната атмосфера на Германия в края на 18 - началото на 19 век, би могъл почти буквално да се отнесе към философа Хегел от Берлинския период от живота си, който постигна признание и слава, „увенчана с официални лаври и неофициално преклонение пред учениците“.

Името на Хегел е известно дори на онези, които не са силни във философията, но неговата универсална диалектическа теория е неразбираема, „суха“ за непосветените; но това е - наистина - постижение.

Не знаем дали Гьоте умишлено намеква за Хегел, но е добре известно, че те са били доста познати през годините, Г. Волков прави паралел: Фауст (самият Гьоте) - Вагнер (Хегел):

„Животът на Гьоте ... е пълен със светли събития, страсти, бурни водовъртежи. Тя сякаш блести и бие с извори, подземни извори на привличане - тя е цялото приключение, вълнуваща романтика ... животът му е ярък нощен огън край горско езеро, огледален в спокойни води. Независимо дали погледнете в огъня, дали погледнете в мълнията на неговите отражения, всичко е еднакво силно привличащо и хипнотизиращо.

Животът на Хегел сам по себе си е само лоша фотография, на която огънят на идеите, който го обзема, изглежда като статично и бледо петно. От тази „моментна снимка“ е трудно дори да се отгатне какво изобразява: изгаряне или разлагане. Неговата биография е толкова бледа във външни събития, колкото биографията на който и да е учител или добросъвестен служител.

Някога Хайне нарече остарелия Гьоте „вечна младост“, а Хегел беше закачан от детството като „малък старец“.

Начините и средствата за познание, както виждаме, могат да бъдат различни. Основното е да се движи процесът на познание. Няма човек без познаващ ум.

„В действие, началото на битието“ - това е великата формула на Фауст.

„Фауст“ от Гьоте е и един от първите дебати по темата: „Знание и морал“. И ако е така, тогава ключът към днешните морални проблеми на науката.

Фауст: Пергаментите не премахват жаждата.
Ключът на мъдростта не е в страниците на книгите.
Който се стреми към тайните на живота с мисълта за всеки,
Те намират своя източник в душите си.

Похвалата за "живото" знание, поставено в устата на Фауст, отразява идеята за две възможности, два начина на познание: "чист" разум и "практически" разум, захранвани от пулсиращата пружина на сърцето.

Идеята на Мефистофел е да завладее душата на Фауст, да го накара да приеме някой от миражите за смисъла на човешкия живот на земята. Неговият елемент е да унищожи всичко, което издига човека, обезценява желанието му за духовни висоти, да хвърли самия човек на прах. В този патос, в омагьосан кръг, за Мефистофел, целият смисъл на живота. Водейки Фауст през пълната гама от земни и „неземни“ изкушения, Мефистофел е убеден, че няма свети хора, че някой човек непременно ще падне върху нещо някъде, че самото знание ще доведе до обезценяване на морала.

На финала, изглежда, Мефистофел може да триумфира: Фауст си направи илюзия за реалността. Той смята, че по негова воля хората копаят канали, превръщайки вчерашното блато в разцъфнала земя. Заслепен, той не вижда, че лемурите копаят гроба му. Поредица от морални поражения и загуби на Фауст - от смъртта на Маргарита до смъртта на двама възрастни мъже, за които се твърди, че са принесени в жертва на великата идея за всеобщо човешко щастие - също изглежда потвърждават победата на разрушителната концепция на Мефистофел.

Но в действителност финалът не е триумф, а крахът на Мефистофел. Истината триумфира, получена от Фауст с цената на тежки опити и грешки, с жестоката цена на знанието. Изведнъж осъзна за какво си струва да се живее.

Само той е достоен за живот и свобода,
Който всеки ден отива на битка за тях,
Цял живот в сурова, непрекъсната борба
Дете и съпруг и старец - оставете го да води
Така че видях в блясъка на чудната сила
Безплатна земя, освободете хората ми,
Тогава бих казал: Миг,
Чудесно, последно, почакай! ..

Този момент на човешка слабост е показател за наивната сила на духа на Фауст.

Мефистофел прави всичко в своите „нечовешки“ сили, за да предотврати издигането на човек с помощта на знания, да го задържи на етапа на анализ и - след като бъде изпитан от илюзии - да го хвърли в грешка. И той постига много. Но умът преодолява принципа "дявол" в знанието.

Гьоте запазва просветния оптимизъм и го насочва към бъдещите поколения, когато безплатният труд на свободна земя стане възможен. Но последното заключение, произтичащо от „оптимистичната трагедия“ на Гьоте („Само той е достоен за живот и свобода, който всеки ден отива да се бори за тях ...“), бъдещите поколения също са могли да се обърнат към злото, фокусирайки се върху „битка“ и „борба“ плащайки милиони животи за привидно ярки идеи. Кой сега ще ни покаже източника на оптимизъм и вяра в силата и добротата на знанието?

По-добре би било да запомним други думи:
О, ако само, с природата,
Да бъда човек, човек за мен!

Філіна.І
Литература и култура за всички времена в Навч. залози на Украйна -2001r., No4 стр.30-32

САМО ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА МЕН, НЯМА ДА НАПИСА НАДОЛУ, КАТО СЕ ПОМНЯ

Хайнрих Фауст- лекар, учен, разочарован от живота и науката. Сключи сделка с Мефистофел.

Мефистофел- зъл дух, дяволът, спори с Господ, че може да получи душата на Фауст.

Гретхен (Маргарита) -любим Фауст. Невинно момиче, което от любов към Хайнрих случайно уби майка си, а след това, полудявайки, удави дъщеря си. Тя почина в затвора.

Други знаци

Вагнер -ученик на Фауст, който е създал Омункула.

Елена- древногръцка героиня, любима на Фауст, от която е роден нейният син Еуфорион. Бракът им е символ на съюза на древните и романтични принципи.

Еуфорион -син на Фауст и Елена, надарен с черти на романтичен, байронически герой.

Марта- съседка на Маргарита, вдовица.

Валентин- войникът, брат Гретхен, убит от Фауст.

Театрален режисьор, поет

Омункулус

"Фауст, трагедия" (по-често просто "Фауст" е философска драма за четене, която се смята за основното произведение на Йохан Волфганг Гьоте. Съдържа най-известната версия на легендата за доктор Фауст.

Гьоте работи върху идеята за Фауст в продължение на 60 години от живота си. Първата част е написана през 1790-те години, завършена е през 1806 г., публикувана две години по-късно и ревизирана няколко пъти от Гьоте по време на препечатки. Гьоте е работил по втората част в напредналите си години; тя видя светлината след смъртта му, през 1832 година. През 1886 г. е открит текстът на „Прафауст“, съставен от Гьоте на младини, през 1772-1775г.

По форма това е драма за четене, по жанр е философска поема.

Няма преки авторски думи, всичко е дадено на героите: монолози, диалози, игри с чара. Има доста сложен, но в същото време прозрачен състав. Започва с два пролога: 1. прологът в театъра (за който има театър в частност, изкуството като цяло - режисьорът: публиката плаща билети, актът: думи, слава, удовлетворение от суетата, авторският отговор-Гьоте: изкуството съществува, за да отвори хора, непробвани , непознат начин за себеизразяване на творческа личност, начин на познаване). 2. пролог в небето, служи като въведение, което тласка към струната. Пратеникът на ада, Мефистофел, се явява пред Бог, той заявява, че Бог е направил грешка, създавайки хора, че те са зли, коварни и трябва да се отърват от тях. Възниква спор между Бог и Мефистофел, резултатът от който е експеримент. Те сключват споразумение: за изпитване на хората, старият учен Фауст е избран за тест. Ако Мефистофел докаже, че човекът е незначителен, коварен, тогава Бог ще унищожи човечеството. Прологът е последван от Част 1 (личен живот на човек), Част 2 (Личност и общество) и епилог.

Част 1: разделението преминава в епизоди и сцени. Началото - изучаването на Фауст, 80-годишен мъж, той е живял почти целия си живот сам. Животът му се свежда до знания, въплътени в книги, абстрактни знания. Той практически не знаеше нищо за света извън офиса. Фауст е обсебен от идеята за познание, той е близо до смъртта, той трябва да признае, че животът му е изживян напразно. Поради този страх той се обръща към духовете на елементите, те се появяват, но никой не може да даде отговор на въпросите му. Той става по-страшен и непоносим. Под влияние на страха Фауст напуска офиса. Той няма нищо общо с хората, които живеят до него. Гьоте рисува пролет, празник, но никой не се интересува от Фауст. Тогава му идва спомен от юношеството. Бащата на Фауст е лекар и когато синът му е на 14 години, започва ужасна епидемия. По-големият Фауст се опитал да спаси хората, предписвал лекарства, но повече хора умират от тях. Неговата намеса е не само безполезна, но и пагубна. След това синът Фауст се усамотява.

За да не се сблъска с хора, Фауст излиза на полето. Където пудел го залепва. Собственикът се връща у дома и пуделът се плъзга към него. Когато настъпи полунощ, пуделът се трансформира в Мефистофел. Той се опитва да се споразумее с Фауст, че ще изпълни всичките му желания, ще го направи млад, ако Фауст подпише споразумение с едно условие: Фауст ще живее дотогава. Докато той не каже "Вие сте прекрасни за момент, спрете, изчакайте!" Фауст не е подложен на изкушенията, които Мефистофел изпитва. По образа на вечната женственост Фауст е съблазнен и подписва споразумение с Мефистофел. Фауст получава възможността да живее втори живот, коренно различен. Но той може да бъде над хората, да ги наблюдава. Връща се в офиса, но само за да напусне завинаги. Ученикът му Вагнер се установява в къщата му. След сключването на договора те отиват в града, в механата, където се събират студенти. Съблазняване с вино и забавление, Фауст не се поддава (песента за бълхата е излагане на фаворизиране). След това отиват в кухнята на Вещицата, където котелът кипи, бухалът и котката гледат. Фауст изпива тази отвара и младостта му се връща при него. Обръща внимание на градските празници, среща Маргарита (Гретхен). Тя е нещастен човек, живее в предградията, хубава, скромна, възпитана, благочестива, грижовна, много обича децата. Тя има по-малка сестра. Когато богат млад мъж се приближи до нея, лекува я с комплименти, иска да я придружи, тя се опитва да се отклони, казвайки, че не е красавица и става още по-желана за Фауст. Мефистофел съветва да поднесе скъп подарък (кутия с камъни), но майка му първо го видяла и тя наредила на дъщеря си да го занесе на църква. Вторият път ковчегът е предаден не на Маргарита, а на съседката на Марта, която става съучастник на Фауст и дава бижутата на Гретхен, когато майка й не е била там. Донорът става загадъчен и интересен за нея, тя се съгласява на нощна среща с него. Момичето е добродетелно, за което свидетелства песента „Баладата за царя на Фули“, която тя изпя. Любовта, както го показва Гьоте, е изпитание за жената, освен това е разрушителна. Маргарита обича Фауст безпощадно, става престъпник. Тя има 3 престъпления на съвестта си (обрича се на пълна самота) - налива сънотворни на майка си, един нещастен ден майката не се събужда от свръхдоза сънотворни, дуелът между Валентин и Фауст, Валентин е обречен, поразен е от ръката на Фауст, Маргарита се оказва причина за смъртта на брат си, Маргарита удавя бебе-дъщеря от Фауст в блато (хтонична среда). Фауст я изоставя, той се интересува от нея, стига да го постигне. Фауст забравя за нея, той не изпитва задължения към нея, не помни съдбата й. Останала сама, Маргарита предприема стъпки, които я водят до покаяние и прошка. Става известно за нейното убийство и тя е затворена, главата й като дете-убиец трябва да бъде отсечена.

В края на част 1 се появява важен епизод „Нощта на Валпургис“. В разгара на забавлението призракът на Маргарита се появява пред Фауст и той изисква да й го достави. Мефистофел изпълнява и отвежда Фауст в подземието на Маргарет, той е обзет от разкаяние и иска да спаси любимата си. Но Маргарет отказва, тя не иска да следва Фауст, тъй като Мефистофел е с него. Тя остава в подземието, нощта вече свършва и палачът трябва да дойде с първите лъчи. Мефистофел убеждава Фауст да избяга и след това се подчинява. По това време се чува глас от небето „Спасен“. Маргарита поема цялата отговорност, плаща душата си с живота си. Когато Фауст умре, сред праведните души, изпратени да се срещнат с душата му, ще бъде и душата на Маргарита.

Физически, космологичен аспект, аспект, свързан с категорията "идеален". Когато Фауст произнася тази фраза, моментът спира, времето се прекъсва, оста на земята се измества, движението на Слънцето се променя, настъпи голяма космическа катастрофа, Фауст не забелязва този капан. Да спреш един момент означава да достигнеш абсолюта, да познаеш идеала. А природата на идеала е такава. Че то не може да бъде осъзнато, човек може само да се стреми към него. По този начин Мефистофел нарушава закона на Вселената („философски капан“). Любовта в никакъв случай не се оказва еднозначна. Случващото се между Фауст и Маргарита е грубо и жестоко.

Част 2: По-трудно, тъй като е по-абстрактно. Фауст и Мефистофел се оказват в двора на определен император. Императорът, който привидно има власт, изобщо не е всемогъщ и има пълен контрол над себе си и своите поданици. Външни заплахи, вътрешни икономически трудности. Фауст се появява и дава на императора идеята, че ще се появи съветник, който може да помогне да се справи с тези трудности. Но престоя в двора не дава на Фауст практически нищо, въпреки че той е за. За да се справи с кризата, Мефистофел предлага да печата банкноти. За Фауст престоят е свързан с две важни точки: награда от царя - ивица земя, изсечена в морето и среща с Елена Прекрасната (част 2 е насочена към древността). Във втората част има паралел с Валпургиевата нощ само с древни същества (сфинксове, химери). Елена се появява на този фон. Пред нас е прислужница, а не първата младост и красота. И в началото не прави силно впечатление на Фауст. Но той е склонен да вижда вечната женственост в нея, Елена става законна съпруга на Фауст, те имат син. Синът е невероятен, това е младо създание с невероятна красота и чар, надарено от природата, Евфарион (еуфория, блаженство, стремеж към небето). Ние сме обичани от родителите си до лудост. Животът им е оцветен с постоянен страх, че няма да го загубят и няма да могат да го държат на земята. Тези страхове се сбъдват. Ставайки възрастен, Евфарион моли родителите си да го пуснат. Той не се връща на земята, разтваря се в етера. Налице е полярно разминаване в съдбата на децата на Фауст.

Цялата амплитуда на човешкия живот почива на човешката смъртност.

Неговият ученик, Вагнер, смята, че науката трябва да предоставя практически решения на проблемите, че тя трябва да бъде полезна и той създава изкуствен човек. Сравнението с могъщия Бог - природата, човекът, както показва Гьоте, създаден от Бог, е несъвършен (той умира, страда, се съмнява) или може би човек, създаден от човека, ще бъде перфектен?

Вагнер успява да създаде изкуствен мъж, отгледан в колба, има малък мъж, но възрастен. Опитва се да се освободи, излиза, но се оказва нежизнеспособен.

Фауст край морето (последна трета от втората част). Фауст решава, че ще използва наградата си в полза на хората. Той ще го даде на тези, които ще бъдат щастливи от него. Фауст има ново разбиране за живота. Мислейки за другите, животът от поколения дава смисъл на перспективата. По това време Фауст е толкова стар, че сам не може да направи нищо, той е крехък, слаб и сляп. Фауст изисква от Мефистофел тази ивица земя да бъде разширена, обезопасена, така че там да просперират голям брой хора. В тази връзка възниква проблемът за човека и природата, трансформиращата сила на културата на тази земя под ръководството на Фауст е копаенето на гробове и в края на земята гроб за самия Фауст.

"Митът за Филимон и Бавцис" - любящи съпрузи, починали в същия ден и боговете, като награда, превърнаха съпруга в дъб, а съпругата му в липа. В Гьоте живеят на този нос, ходят на служба всеки ден. От камбанните камбани Мефистофел скърца със зъби, но не може да направи нищо с тях и убеждава Фауст да ги пресели, тъй като те му пречат. Той се кълне, че няма да загубят нищо, но толкова ги е изплашил, че са загинали на място.

Фауст живее до последния си ден и му се струва, че е разбрал тайната защо трябва да живее. Той вярва, че щастливите хора, достойни за слава и свобода, ще живеят на удобна земя. Смисълът на живота е да се борим всеки ден за слава и свобода. И след като разбрах тази мисъл, тогава бих казал „Ти си красива за момент ...“ (в условно настроение). Независимо от това, смъртта застига Фауст, а до него и Мефистофел, но легиони от душите на праведните се втурват да засекат душата на Фауст, за да спаси душата му, Бог, забравяйки за човечеството. Спомня си човека. Сред духовете е и Маргарита. Всичко в света е в движение - борбата на противоречията и единството.

Спорът за Фауст винаги върви по тънка линия, на ръба на ножа и съществуването на човечеството е на този ръб и трябва да поддържате баланс. НО злото се оказва не само не всемогъщо, само по себе си има противоречие (по образа на Мефистофел), той говори за себе си като за част от силата, която търси и желае злото, но допринася за създаването на добро.

10. "Фауст" от Й. В. Гьоте в контекста на световната култура (от Книгата на Йов до "Доктор Фауст" Т. Ман).

Основната тема на трагедията "Фауст" от Гьоте е духовното търсене на главния герой - свободомислещият и магьосник доктор Фауст, който продаде душата си на дявола за придобиване на вечен живот в човешка форма. Целта на този ужасен договор е да се издигне над реалността не само с помощта на духовни дела, но и светски добри дела и ценни открития за човечеството.

Содержание статьи развернуть / свернуть

История на създаването
Описание на произведението
Част първа
Част две
Основните герои
Фауст
Маргарита
Анализ на произведението
Окончателно заключение

История на създаването

Философската драма за четене на „Фауст“ е написана от автора през целия му творчески живот. Тя се основава на най-известната версия на легендата за д-р Фауст. Идеята на писането е въплъщение в образа на лекар на най-висшите духовни пориви на човешката душа. Първата част е завършена през 1806 г., авторът я пише около 20 години, първото издание се провежда през 1808 г., след което претърпява няколко авторски ревизии по време на препечатки. Втората част е написана от Гьоте в напредналите му години и публикувана около година след смъртта му.